Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
— Митето върна ли се? — попита Мишо.
— Не. Хвана те шубето, а? Довечера ще ядеш бой в къщи.!
Михаил не му отговори. Знаеше, че у тях никой нямаше да му посегне. Той дори не помнеше някога да са го удряли. Достатъчен му бе строгият поглед на баба Милèва.
Тръгна си от блатото. Щеше да се пошляе по главната улица, докато се прибере.
Васил видя Митето да вози Марион на колело, но не обърна внимание, че то е на сина му. Отиваше към котелното на комитета, на поредната тайна среща с Гергина, решен да разбере всичко около изчезването на бай Пано. Васил не предполагаше, че тази тяхна среща ще е последната.
Митето въртеше педалите, щастлив че Марион е в обятията му. Свежият мирис и допирът на косата й го изпълваха с непозната досега гордост. Искаше му се целият Олм да го види. Бе щастлив, бе възторгнат, градът му се струваше друг, сякаш едва сега го забелязваше. Идваше му да вика от радост, тялото му се бе наляло с нова сила и той имаше чувството, че може да кара колелото докрая на света. За него сега то не бе обикновен велосипед, а същински мустанг като Фюри.
Марион се обърна към Митето, усмихна му се и каза да кара към градинката зад паметника на площада. Момчето се подчини, бе готово да я отведе, където тя пожелаеше. Сви надясно и след малко стигнаха до шадраванчето с формата на четирилистна детелина.
— Нека спрем тука!
Седнаха на една от пейките, а колелото подпряха зад тях. Митето задиша учестено — къде от вълнение, къде от умора; прииска му се да прегърне Марион и плахо протегна ръка по облегалката на пейката. Момичето самò легна на рамото му и се сгуши в него. После отправи поглед нагоре, към короната на стария чинар, който бе надвиснал над главите им като сторък великан. Видя кротките гугутки, които миловидно надничаха зад листата, видя веселите врабчета как подскачат и трият човки в клоните, обзе я особеното чувство, че това вече й се бе случвало, сякаш бе виждала дървото и птиците в някой друг свят. Чу туптящото сърце на Митето и още по-силно се притисна в него.
— Митко, искаш ли да ходим заедно? — попита след малко тя.
Изненаданият юноша успя само да изрече: „Аха!“ А му се искаше да крещи, че да го чуят чак пичовете край блатото. Щеше да си има… Не, той вече си имаше гадже, истинска приятелка, с която се прегръщаха и целуваха като големи. Марион също бе щастлива, бе в обятията на най-силното момче в махалата, което бе готово да направи всичко за нея. И двамата щяха да запомнят завинаги този ден, този миг и тази градинка. С годините тя щеше да става все по-райска и недостижима.
— Обещай ми, че никога вече няма да ми се подиграваш за ушите!
— Никога! — отсече Митето.
После двете деца отново яхнаха велосипеда-мустанг и полетяха към Дунава.
Признанието
Малко преди да наближи входа на комитета, Васил се огледа за познати лица. Нямаше. На стълбището, пред двете внушителни месингови петолъчки върху голямата и двукрила врата той пак се озърна и бързо влезе. Слезе на етажа на столовата и нервно закрачи по коридора към котелното. Слава богу, че отново не срещна човек. А се притесняваше, притесняваше се сякаш му бе за пръв път, дори повече! Щеше ли Гергина да му каже истината. Не му се вярваше, че е възможно да извърши такова престъпление, по-скоро му се искаше да не е така. Да убие мъжа си от любов, както предположи Алексо Поптодоров, и то не към кой да е, а към него, Васил? Струваше му се невероятно. Женската страст понякога граничеше с лудостта — неведнъж бе свидетел на нейните пристъпи, но да стигне до крайност?
Влезе в мрачното помещение и я видя на същото място, където винаги го правеха. Гергина го чу и тръгна към него, готова да се хвърли в обятията му. Той се спря и направи знак да остане където е.
— Искам да те питам, но ми обещай, че ще ми кажеш истината!
Гергина се преобрази. По лицето й не остана и капчица нежност.
— Ако е за Пано, нищо повече не знам! — изпревари го тя.
Васил се ядоса. Не трябваше да започва така! Трябваше да бъде прям: защо уби мъжа си? Тогава му хрумна друго:
— Какво си правила в запустелия конак?
Жената пред него не отговори. Гледаше в земята и обмисляше нещо. Очите й бавно се разширяваха и сякаш леко изпъкваха. Ако бе сънувал съня на сина си, Васил щеше да забележи невероятната прилика между Гергина и Ка.
— Ти не ме обичаш, нали? — глухо изрече тя.
— Аз…
— Мислиш си, че съм като другите, че гледам само как да се наеба зад гърба на мъжа си.?
— Гина, моля те не говори така!
Какво ставаше? Гергина се преобразяваше. Лицето й позеленя, погледът й се изцъкли и тя започна да диша дълбоко, да се поклаща нааляво и надясно, сякаш бе изпаднала в транс. Обзе го страх и той леко заотстъпва.