Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
Мъжът също се движеше без да бърза. Чувстваше се нелепо. Да се подведе по акъла на едно момиче! Защо го правеше? От страх, или по-скоро заради страстта? Щеше ли да посегне на Мими, ако тя го канеше точно за това? Днес младите нямаха задръжки, пък и той не бе от лицемерните моралисти, които говорят глупости пред хората, а иначе биха захапали всяка гола гръд на всяка жена, стига никой да не разбереше и да не ги упрекнеше след това. Та кой мъж не пожелаваше всяко младо и хубаво тяло? Лъжеха ония, които се преструваха. Лъжеха и тайно мастурбираха, за да убият истерията в себе си и да изглеждат спокойни на другия ден. Васил не ги разбираше и при всяка възможност се възползваше. Той не предполагаше, че ненаситността му вече научно е определена като болест — със симптоми, с име и лечение. Но дори и да знаеше, Васил пак щеше да вярва, че нито един истински мъж не би искал да се лекува от подобно заболяване.
Стигна двора на конака, огледа се и влезе. Мими вече го следеше, като надничаше тайно зад колоната на външната врата. Изчака го да се скрие в Празното място и бързо го последва.
Васил Обретенов не идваше за пръв път в стария конак. Той бе гостувал неведнъж на своя съсед Гошо, още докато къщата се обитаваше. После, в първите години след опразването, Васил бе използвал една от безлюдните стаи на втория етаж, когато нямаше къде да заведе поредната си любовница. Там имаше едно забравено старо легло, което вършеше отлична работа. Често, докато го правеха с Гергина в котелното на комитета, той обмисляше и конака като възможност. Спря го само състоянието на порутената сграда. Можеше да стане някоя беля, а това щеше да доведе до усложнения и куп непредвидени лъжи, за да се излезе после от ситуация.
Реши да не влиза вътре. Застана в тъмното, зад издадената част на заключената врата, и затаи дъх. Прецени, че оттук никой не може да го види. Не мина и минута и Мими се появи. Оглеждаше се крадешком настрани. Тя не се спря, пред къщата, а направо прескочи през единия от счупените прозорци и изчезна от погледа му. Васил не успя да я повика. Прецени, че така е по-добре. Вътре тя сама щеше да го намери.
— Ела горе! — чу я да прошепва от втория етаж.
Когато стигна в хола, нещо светна за миг в очите му.
— Тук съм!
Мими се бе облегнала на стената с долапа, отделящ малката стая с леглото, която гледаше към Празното място. В ръцете си държеше фенерче.
— Ти луда ли си! — просъска Васил. — Защо ме викаш тука?
— Можех да те поканя у нас, но ти нямаше да дойдеш!
Васил не вярваше на ушите си. Какво искаше това момиче? Не осъзнаваше ли то, че си играе с огъня? Или може би точно това искаше?
— Какво имаш да ми казваш? — попита я сухо и приближи на метър от Мими.
— Приятно ли ти е да се любиш с нея?
— Не знам за какво говориш!
— Бедата е, че много хора вече знаем; малката Марион — също.
— За това ли ме повика? — ядоса се Васил.
— И за това…
Мими направи крачка и застана на сантиметри от него. Очите й бяха на нивото на брадата му. Пронизваше го косо в тъмното със задоволство и същевременно с някакво злорадство. Васил извърна своите настрани, за да не я гледа и леко отстъпи назад. Тя обаче го притегли към себе си и спокойно прошепна:
— Гергина по-хубава ли е от мене?
Васил опита да се изтръгне, но Мими го държеше здраво. Сега той трябваше да запази спокойствие и да не вдига шум, въпреки че можеше да я зашлеви и да се прибере. Предпочете да изчака, за да я види докъде ще стигне.
— Не е. Защо ме питаш?
— Ами… Обичаш ли я?
— Нещо бъркаш. Гина ни е съседка и ти много добре…
— Видях ви, не лъжи! За дете ли ме мислиш?
— Какво дете! Ти си вече… — не довърши, тъй като така щеше да й даде кураж.
— Голяма, нали? И мога да правя каквото си поискам?
Отново опита да се отскубне, но сега Мими го прегърна през врата и придърпа главата му към своята. Не! Не биваше да го прави! Стегна се и се дръпна назад. Тя го отпусна за малко после пак го притегли. Устните им вече се доближаваха, когато той проговори:
— Дори и да искам, нямам право да го правя.
— Защо? — въздъхна момичето.
Разделиха се, но останаха все така един срещу друг.
— Как защо, та ти си ми дете?
— Глупости! Знаеш, че не е така и че ти не си мъжа, на който му пука от такива работи.
— Все пак…
— Какво? Следя те от година и нещо. Знам вече всичко за тебе. Не мога да заспя, ако не те видя през деня…
— Недей да говориш така!