Проклятието на Жабата

Това старо, високо и необичайно дърво бе една от забележителностите на Олм. Нямаше дете, което да не бе влизало в малката килия, която се образуваше межди трите ствола на тополата. Тя имаше исполински ръст и бе на повече от сто години, така че всички в града поне веднъж бяха влизали в нея, за да се гонят, крият и целуват. Отдалече дървото приличаше на едно огромно цвете, посадено от някой великан, още когато Дунава си бе проправял път в голата и безлюдна земя.

Когато стигнаха при тополата, Митето подпря колелото на ствола откъм реката. Влязоха вътре и седнаха на напуканата кора върху „пода“ на килията.

— Влизала ли си друг път тука?

— Да, често — когато идваме с баба и дядо на разходка.

— Труден език ли е френският?

— Не, много е лесен. Защо питаш?

— Ами, мислех си… Да ме научиш, аха?

— Идвай в читалището, в часовете на баба. Тя го знае по-добре.

— Е, да де, нали е французойка, от Безансон…

— Не е от там, от Фекан е. Мама се е родила в Безансон и внимавай какво ще кажеш! Нали ми обеща.

— Ти за какъв ме мислиш! — сърдито погледна Митето. — Как е река на френски?

— Rivier — отвърна Марион, радостна че приятелят й я бе послушал за прякора.

— Аз това „р“ не мога да го произнеса. Аха!

— Опитай!

Митето плахо започна да повтаря след нея и установи, че се получава.

— Браво! А сега кажи…

— Стига ми за днеска! Rivier — повтори бързо момчето, за да не го учат повече. — Виж какви облаци са надвиснали над Румъния.

Марион погледна към дърветата отвъд реката. Наистина — над тях се издигаше оловно-синя стена, която след секунди бе прорязана от ярка светкавица. Чу се силен грохот и Марион инстинктивно се сви и скри глава между ръцете си.

— Да си вървим, а?

— Късно е вече — каза Митето.

Оказа се прав, тъй като изведнъж се изви студен вятър, а после рукна пороен дъжд, който мокреше всичко наоколо. Вътре в тополата, обаче, не падаше и капка, но стана студено и двете деца се сгушиха един в друг, за да се топлят. След малко навред се стичаше вода, само те стояха на своя малък остров, в скута на тополата-триеручица.

Васил отново свърши вътре. После се отдръпна от Гергина и се обърна с гръб, за да си оправи панталона и да не я гледа, докато тя се бършеше с бялата вафлена кърпа, която винаги носеше в джоба си. Жената бавно закопчаваше престилката си и гледаше безизразно в циментовия под. Вече не бе в онова състояние, което плашеше Васил.

— Не си го убила, нали? — умолително изрече той, с надеждата че тя ще опровергае съмненията му.

Гергина нищо не отговори, но Васил пак я попита.

— Не, той сам си издъхна, а аз после го разфасовах и го донесох тук в два куфара. Протезата също изгорих.

Господи, истина беше!

— И какво, ще ме предадеш ли сега?

— Чакай, чакай… Кажи ми как стана!

— Знам, че ще ме предадеш. Пък и ти не си виновен. Ако беше на мое място…

— Гергина, моля те, разкажи ми какво се случи.

— Василе, друг път ще ти разкажа! — усмихна се изкуствено тя. — Беше хубаво като за последно, нали? Внимавай да не те видят!