Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
— Не — отвърна Васил, — но Алексо Поптодоров предполага, че може да е убийство от любов.
— Ха! — не се сдържа Милèва. „За вълка говорим…“, помисли си тя и за малко не изпусна черпака.
— Че Гергина не ми изглежда такава жена — провокира го Елена.
— Глупости! — обади се откъм печката Милèва.
Зет й нарочно не й обърна внимание и продължи:
— Важното е че бай Пано още го няма! — заключи Васил.
— А ако се окажа прав? — неочаквано се намеси Мишо.
— За какво да си прав? — изненада се майка му.
— Абе… — не довърши съпругът й. — Нека после ти разкаже, искаш ли?
Милèва седна на масата и попита същото:
— За какво да си прав бе, Мише?
— Е, за нещо си. Не е толкова важно.
Баба му се намръщи. Докрая не вечерята тя повече не се обади, другите — също. Останала сама, обаче, тя не пропусна да обвини зет си за пореден път и на глас, най-вече за това, че настройва детето срещу нея.
Елена и Мишо се качиха при телевизора, а Васил излезе на двора, за да пуши. Наближаваше десет, навън вече се бе стъмнило, небето бе ясно и пълно с ярки звезди. Васил щракна металната си запалка Imco и дръпна силно. Обичаше първото всмукване, примесено с миризмата на бензин, която идваше от фитила. Пламъчето освети лицето му. Мими гледаше от своя прозореца и като го видя бавно и незабелязано се скри зад дантеленото перде. Щеше да го изчака, за да види дали ще отиде на уговорената среща. Тогава тя бързо щеше да го последва. Не искаше да е първа. Затова го дебнеше от прозореца.
Васил издиша дима и отиде в беседката. Не запали лампата. Така по-малко щеше да привлича комарите, а и щеше да остане незабелязан. Погледна към съседите отгоре. В прозорците бе тъмно, не се чуваше никакъв шум. Вероятно в къщата нямаше никой. Толя и Фанка бяха заминали на село, а Мими сигурно бе на разходка. Спомни си за необичайната среща, която тя му уговори, и погледна часовника си. Имаше още пет-шест минути. Васил реши да стои в беседката до десет, за да провери, все пак, дали Мими нямаше да се покаже. Тогава той щеше да я спре още на улицата. Щеше да я попита за какво е тая потайност, без да се налага да ходи в стария конак. Зачака.
Докато Васил и Мими се дебнеха, Мишо разказваше на майка си своя страшен и необичаен сън за насечения златар. Елена го слушаше със свито сърце и страх за детето си. А когато той й изтъкна предположенията си за вероятността Гергина да е убила бай Пано и да го е насякла на парчета, и да го е заровила някъде — в запустялата къща, например, майка му само въздъхна от уплаха и сложи ръка на устата си.
— Мише, не бива да гледаш толкова много телевизия! — каза го по-скоро като пожелание, отколкото като забрана.
— Но аз я видях в конака!
— Как така!
Обясни й какво се бе случило, спомена й за обувките, за милицията — всичко. Елена се изуми от това колко много знае синът й, както и от зрелите му разсъждения. Детето й растеше светкавично.
— Не мога да повярвам, че леля ти Гина може да извърши подобно нещо!
— Кой тогава?
Елена не знаеше как да отговори на този въпрос. Никой май не знаеше. Всички в махалата бяха убедени, че Гина е затрила мъжа си заради златото, но това бе толкова очевидно, че изглеждаше направо невъзможно. Щяха да я арестуват, ако беше така. Елена предпочете да не мисли за съдбата на съседите; по-свидна й беше тази на собственото й дете, което сънуваше подобни сънища. Дали това имаше нещо общо с падането му от черешата? Вероятно, но тя съзнаваше, че Мишо е по-особено дете от другите в махалата. Нямаше обяснения защо, но бе убедена и то не само заради това, че й бе син. Какво ли щеше да стане с него, ако сънят му наистина се сбъднеше? Впрочем, не са ли всички сънища пророчески? И какво сме ние, ако не едни спящи твари, които пъплят и денем, и нощем към вечното събуждане — смъртта? Елена спря да се пита, тъй като се изплаши от собствените си мисли.
— Мише, искаш ли да ми изсвириш пак онзи етюд от Моцарт?
Детето се учуди само за миг, после с радост съблече виолончелото. След малко звуците се понесоха към милиардите очи на небето. Докато тези на Моцарт грееха весело на възбог, очите на Михаил Казанджиев се насълзиха.
Тайната на Мими
Васил пушеше вече втора цигара. Минаваше десет часът, но от къщата на съседите никой не се показваше. Чу шум на метър пред себе си, който идваше откъм стената с бръшляна. Нещо ходеше в цветята под него. Листата на игликите леко се поклащаха. Жаба, помисли си мъжът, и хвърли в нейна посока догарящия фас. Откъм хола се разнесе виолончелото на Мишо. „И по тъмно ли започна да свири!“, зачуди се Васил, излезе от беседката и тръгна към запустелия конак. Животинчето наистина бе жаба. Тя бавно се придвижваше по посока на светлината и музиката. Пред мрежата на отворения прозорец на хола кръжаха множество насекоми.