Живот на заем ((Небето няма избраници))

— Ето колата ви, господине — доложи на Клерфе пазачът на паркинга.

Клерфе подкара колата по уличката и сви в първата пресечка.

— Ти удържа блестяща победа! — каза той, обръщайки се към Лилиан. — Тя така и не можа да разбере нито коя си, нито откъде идваш, нито къде живееш.

— Утре, ако пожелае, ще узнае всичко — отвърна Лилиан равнодушно.

— От кого? От мене ли?

— От шивачката ми. Тя разбра откъде е роклята ми.

— Това безразлично ли ти е?

— Напълно — каза Лилиан, дълбоко вдишвайки нощния въздух. — Хайде да минем по Плас дьо ла Конкорд. Днес е неделя — фонтаните са осветени.

— Имам чувството, че всичко ти е безразлично. Така ли е? — попита той.

Тя се извърна към него и се усмихна.

— В най-общ смисъл да.

— Така си и мислех. Какво е станало с тебе?

„Аз знам, че ще умра — мислеше тя, докато усещаше как разноцветните светлини на фенерите се гонят по лицето й. — Знам го по-добре от тебе и там е цялата работа. Ето защо онова, което за тебе е само хаотичен шум, аз възприемам като плач, като вик, като ликуване, а което за тебе е всекидневие, за мене е всевишна милост и подаяние.“

— Виж фонтаните! — възкликна тя.

Колата бавно премина през площада. На фона на сребристосивото парижко небе осветените струи на фонтаните ту се издигаха, преплитайки се една в друга, ту се спускаха и сякаш влюбени падаха в собствените си прегръдки. Водата ромолеше, а над всичко това се извисяваше обелискът — символ на хилядолетно постоянство, светъл стожер, побит отвесно сред най-непостоянното на този свят — водоскоците, които се устремяваха към небето, за миг само преодолели мрачната сила на земното притегляне, за да бъдат отново низвергнати и умирайки, полетели към дълбините, да изпеят най-древната люлчина песен на тази земя — монотонния напев на водата, химн на вечното възраждане на материята и на вечното унищожение на личността.