Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
— Ето колата ви, господине — доложи на Клерфе пазачът на паркинга.
Клерфе подкара колата по уличката и сви в първата пресечка.
— Ти удържа блестяща победа! — каза той, обръщайки се към Лилиан. — Тя така и не можа да разбере нито коя си, нито откъде идваш, нито къде живееш.
— Утре, ако пожелае, ще узнае всичко — отвърна Лилиан равнодушно.
— От кого? От мене ли?
— От шивачката ми. Тя разбра откъде е роклята ми.
— Това безразлично ли ти е?
— Напълно — каза Лилиан, дълбоко вдишвайки нощния въздух. — Хайде да минем по Плас дьо ла Конкорд. Днес е неделя — фонтаните са осветени.
— Имам чувството, че всичко ти е безразлично. Така ли е? — попита той.
Тя се извърна към него и се усмихна.
— В най-общ смисъл да.
— Така си и мислех. Какво е станало с тебе?
„Аз знам, че ще умра — мислеше тя, докато усещаше как разноцветните светлини на фенерите се гонят по лицето й. — Знам го по-добре от тебе и там е цялата работа. Ето защо онова, което за тебе е само хаотичен шум, аз възприемам като плач, като вик, като ликуване, а което за тебе е всекидневие, за мене е всевишна милост и подаяние.“
— Виж фонтаните! — възкликна тя.
Колата бавно премина през площада. На фона на сребристосивото парижко небе осветените струи на фонтаните ту се издигаха, преплитайки се една в друга, ту се спускаха и сякаш влюбени падаха в собствените си прегръдки. Водата ромолеше, а над всичко това се извисяваше обелискът — символ на хилядолетно постоянство, светъл стожер, побит отвесно сред най-непостоянното на този свят — водоскоците, които се устремяваха към небето, за миг само преодолели мрачната сила на земното притегляне, за да бъдат отново низвергнати и умирайки, полетели към дълбините, да изпеят най-древната люлчина песен на тази земя — монотонния напев на водата, химн на вечното възраждане на материята и на вечното унищожение на личността.
— Какво място! — каза Лилиан.
— Да — отвърна Клерфе. — Тук се е издигала гилотината. Отсреща е била обезглавена Мария Антоанета. А сега бликат фонтани.
— Да отидем и на Рон Поан — каза Лилиан. — Там също има фонтани.
Клерфе пое надолу по Елисейските полета. На Рон Поан отново ги посрещна песента на разпенената вода. Но към това се прибавяше и гледката на миниатюрната горичка от жълти лалета, които подобно на пруски гренадири стояха мирно с натъкнати щикове — техните жълти цветове.
— И всичко това ли ти е безразлично? — попита Клерфе.
Изминаха няколко секунди, преди Лилиан да се опомни. Тя бавно отмести погледа си от водните струи и нощния мрак. „Той се измъчва — помисли тя. — Колко лесно се стигало дотам!“
— Това ме кара да се усещам нищожна — каза тя. — Можеш ли да го разбереш?
— Не. Аз не желая да се усещам нищожен. Искам да се чувствувам винаги силен.
— То е същото. Такава подкрепа намира човек в това, стига да не се съпротивява.
Изпитваше желание да спре и да я целуне, но не знаеше какво ще стане след това. Чувствуваше се по странен начин изигран и като че най-добре беше да навлезе с колата в цветната леха, да смачка жълтите лалета, да разпилее всичко наоколо, после да сграбчи Лилиан в прегръдките си и двамата да отпътуват нанякъде… Но къде? Да я отнесе в някоя пещера, в някое скривалище, в някоя стая… или завинаги да остане прикован от неизречения въпрос в нейните светли очи, които като че никога не се срещаха напълно с неговите?