Мината на цар Соломон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Мината на цар Соломон». Краткое содержание книги:
Филип Мърсьр е надарен с необикновен талант като геолог и с интелект, равен на съобразителността и смелостта му. Той бързо се превръща в легенда.
Сред силните на деня най-малко две групировки се нуждаят от помощта му. Когато едната отвлича и държи като заложник най-стария му приятел, Мърсър е принуден да изпълни исканията на похитителите. Не е ясно на кого служат, но жестокостта им е безспорна.
В безмилостен и враждебен свят, разтърсван от насилие, Мърсър бърза да намери съкровището, единственото нещо, което ще спаси приятеля му. Но местонахождението му е загадка. Той е възпиран от брутални конкуриращи се сили и неочаквано научава, че залогът е много по-висок…
Йосиф приключи най-дългата реч в живота си. Чувс-ваше се огорчен и изтощен. Не го интересуваше нито каузата нито Хаим Левин. Бе се включил отново в битата само за да помогне на Ибрихам. Но смъртта му даде на Йосиф мисия, кръстоносен поход, който за него беше по-важен от всичко друго на света. Искаше Филип Мърсър да умре.
— Довечера ще замина с останалите от еритреиския екип. Преди да тръгна, ще говоря с министър Левин да ни намери по-подходящо скривалище. Не можем да останем тук дълго. Мосад и Шин Бет ни търсят, а Левин не може да рискува да ни хванат. Ще трябва да ни намери по-безопасно място, за предпочитане в някоя военна база, вероятно секретните научноизследователски лаборатории за оръжия в Негев. Знам, че той иска да стои на разстояние от нас, в случай че ни заловят, но ни е нужно покровителството му сега, след като Ибрихам го няма.
Йосиф знаеше, че Левин ще пожертва всеки от присъстващите в стаята, ако усети, че шансовете му да стане министър-председател са застрашени. Израелската политика беше опасна като тази в някоя авторитарна държава от Третия свят.
— Моше, преди да се обадя на Левин, виж как е господин Уайт и провери дали се нуждаем от нещо при новото ни преместване. — Йосиф пак запали цигара и издиша дима на кълбо над масата. — Не забравяй, че това ще е последното му преместване, затова ако има някакви специални искания, изпълни ги. В случай че ни потрябва за друг видеозапис за Мърсър, искаме да бъде в добро настроение.
— Добре, сър — каза младият израелец, стана от масата и слезе в мазето.
Стените бяха каменни, а на пода имаше слой мръсотия втвърдила се като цимент. Въздухът беше хладен и влажен и миришеше на плесен и нечистотии. Килията на Хари Уайт беше от едната страна на централния коридор на дървената врата нямаше прозорче. Моше извади пистолета си, дръпна резетата и я отвори с ритник. На оскъдната светлина на двете мъждукащи крушки, вися-щи от тавана, младежът видя, че затворникът тихо лежи на войнишкото легло. Бяха му върнали дрехите.
Хари погледна момчето с пистолет в ръка и дори да се уплаши от оръжието, не го показа. Прие като лош знак факта, че лицето на пазача не е закрито.
— Няма ли да ми дадеш храна, копеле? Не съм ял от няколко дни.
Всъщност Хари не бе ял от дванайсет часа, но тъй като не виждаше дневна светлина, биологичният му часовник се бе объркал. Моше го погледна неразбиращо.
— За Бога, знаеш, храна. Закуска, обяд, вечеря. Все ми е едно — извика Хари и показа с жестове как яде.
— Искаш да ядеш? — Моше бе роден в Израел и английският му не бе особено добър.
— Шибан клоун. Да, искам да ям. — Хари седна в леглото. Беше си свалил протезата и Моше ужасено се вторачи в празния крачол на панталона, който висеше от леглото. — И малко пиене. Болката в ръката ми е непоносима.
Младежът отново се втренчи в него, без да разбира.
— Знаеш, пиене, поркане, къркане, алкохол. Нектарът на боговете! Бърбън, джин, водка, скоч. В момента бих дал всичко за една бутилка. — Хари не стигаше доникъде и го знаеше. Той отново легна в леглото и се хвана за главата. — Забрави. Знам, че Аллах ви забранява да се наслаждавате на това удоволствие, затова се разкарай.
Моше се обърна към вратата, но Хари го спря, като изкрещя:
— Но не забравяй да донесеш храна, тъпо копеле. Хари отново остана сам, надигна се от леглото, взе протезата от пода и я завърза на мястото й под панталона си.
Спомняше си, че късно предишната вечер го бяха упоили. Трима мъже го държаха, а една жена заби игла в краката му. Не си спомняше нищо за пътуването до новото място. Стаята не беше нито по-хубава, нито по-лоша от последната килия. Единственото добро нещо бе благословеното облекчение, че делириум тременс вече не го измъчваше. Хари се бе събудил бавно и изпълнен с опасения, но след двайсет минути осъзна, че летящите маймуни няма да го безпокоят отново. „Какъв кошмар беше“ — помисли той.
Що се отнасяше до него, похитителите можеха да си заврат опиата в шибаните задници. През последните четирийсет години Хари бе избягвал трезвеността и не искаше да го принуждават да се опиянява. Освен че преодоляваше делириума, той беше благодарен, че му бяха върнали дрехите.
Дори за него видът на гол, осемдесетгодишен мъж без един крак беше потискащ, особено когато се опитваше да уринира в малкото гърне, което му бяха дали. Ръцете му още трепереха. „Господи, Дребосъка ще се побърка, като му разкажа тази история“ — хрумна му.
Хари лежа десет минути и разсъждава. Имаше две предимства, за които похитителите не знаеха. Едното беше, че не се страхуваше от смъртта. Беше твърде стар за това. Ако очакваха, че ще продължи да им се подчинява, правеха голяма грешка. Ако отвличането бе станало преди трийсет години, щеше да хленчи като бебе. Но не и сега. Това й беше хубавото на старостта. Вече никой не можеше да го заплашва със смъртта. Хари не се страхуваше. Второто му предимство беше непоклатимата убеденост, че ако не успее да избяга, Мърсър ще дойде да го спаси. Беше само въпрос на време.