Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Лебедев още веднъж ми обясни кое й е лошото на моята пиеса: нали в лагерите хората все пак и са се превъзпитавали, и са излизали от тях, а при мен това не личи. После (много важно!): тази пиеса ще засегне интелигенцията — излиза, че някои там са се нагаждали, някои са се борили за блага, а у нас сме свикнали да тачим свято паметта на загиналите в лагерите (откога, бе?!…). И неестественото при мен е, че нечестните побеждават, а честните са обречени на гибел. (Вече беше се разчуло за тая пиеса и дори Никита питал — каква е? Ако е по „Иван Денисович“, нека я поставят. Но Лебедев му казал: „Не, не бива.“ Вярно, що се отнасяше до мен, Лебедев трябваше да удари спирачка.) С голямо самочувствие Лебедев ме убеждаваше: „Ако Толстой живееше сега, а пишеше както по-рано (е, тоест против държавата) — той нямаше да е Толстой.“
Такъв бил тоя дружелюбен либерал, тоя интелигентен ангел, който направи цялото чудо с „Иван Денисович“. Доста дълго време прекарах в кабинета му — и все по-незначителен и банален започваше да ми се струва той. Невъзможно беше да си представя, че в тая изгладена главица ще има дори не собствена политическа програма, а макар и отделна мисъл, различна от партийната. Просто след XXII конгрес тиганът така се беше нажежил, че моята палачинка зацвъртя, нажежи се и взе да изглежда много апетитна. А като изстина, видя се, че е сурова и тежка за стомаха. И майстор-готвачът се уплаши, че като нищо може да яде пердах.
Той час по час вдигаше слушалката да си говори с важни чекисти (и все за дреболии, някакви закачки, нещо за футбола, будалкаха някого с една статия в „Комсомольская правда“), смееше се неприятно на къси тласъци, ситнеше в смеха си. Фотографираше ме до припадък, хвалеше се със свръхновата си си „Лайка“ от ФРГ за 550 рубли, „нали получихме награда за книгата“ (ставаше дума за Ленинската — за репортажа как Никита ходи в Америка). С гордост и готовност ми показваше тежките кадифени албуми, където под целулоидни листове се пазеха едрите му цветни снимки, по един албум за всяка разходка на Никита из чужбината: Иличов ту в одеждите на Нептун, ту жонглира с блюдо на главата; Аджубей и Сатюков са се долепили с палячовски гримаси до статуята на богиня; Хрушчов целува прелестна бирманска девойка, Громико блаженства в самолетно кресло. Те наистина си живееха в най-щастливото общество на земята. (На всичко отгоре обработката на Лебедевите филми се извършваше от фотолабораторията на ЦК, а самият Лебедев през работно време само разглеждаше, сортираше и подреждаше негативите и снимките.)
В един албум на фона на същите книжни лавици, на който той току-що ме бе фотографирал, се усмихваха Шолохов и Михалков. Имаше място и за мен… Все пак Лебедев не подозираше колко жестоко се е излъгал в мен.
Но и аз се бях излъгал, когато си правех сметка, че ми остават две години или поне половин година до заключването на всички врати. Времето на моето печатане отлитна, преди изобщо да е започнало. На мазния В. Кожевников възложиха да опита доколко яко ме брани тронът. В една хубаво огладена статия той провери допуска ли се леко да ръфнс „Къщата на Матрьона“. Излезе, че можело. Излезе, че нито аз, нито дори Твардовски не разполагаме с никаква защита „горе“ (Лебедев вече беше се стреснал — за какво му е да се свързва чак дотам тясно с нас). Тогава започнаха да пускат втори, трети — първо да хулят разказите ми, след това и височайше-одобрената ми повест, — никой не се застъпи. Тогава взеха да се заяждат с „Денисович“ до идиотизъм: защо не съм бил изобразявал „тайните партийни събрания“ на затворниците в лагерите и защо Иван Денисович не се е вслушвал в думите им. А най-често използван коз стана, че той е повторение на Каратаев: примиренчество. (Да бяхте погледнали внимателно: заради какво се е озовал в армията Платон Каратаев? — нали брат му е трябвало да ходи войник, а не той? „Война и мир“, т. IV, ч. 1, гл. 12: „Платон разказа дълга история за това как влязъл в чужда гора да си насече трупи и го спипал пазачът, как го опердашили, съдили и изпратили войник.“ И какво стои зад тази „дълга история“? Сигурно и се е отбранявал? Май излиза, че Каратаев донякъде е хитрец и бунтар?)
Всъщност след лагерната дресировка тия нападки ни най-малко не ме засягаха, не ме ядосваха. Както се казва, за тях плачка, за мен — играчка. Напротив, в този печат значително повече ме смайваше и позореше предишната прекомерни възхвала. А сега бях напълно съгласен на реми: лайте си по малко, само не ме хапете, тогава и аз ще си кротувам. Реално погледнато, положението ми беше превъзходно: с ракетна скорост ме бяха приели в Съюза на писателите и по този начин ме отърваха от училището, което ми поглъщаше толкова време, за пръв път можех да ида да живея отвъд реката по време на пролетното пълноводие или в есенна гора — и да пиша; най-сетне, сега получавах разрешение да работя в специалните хранилища на Обществената библиотека — и сладострастно се нахвърлях на забранените книги. (Но тъй като нямах вяра на моето ново положение, си оставах политзатворник: в конспектите на онези книги вписвах, уж от свое име, в съветски дух неодобрителни бележки: та ако ненадейно ме претърсят, да не докажат, че съчувствам на вредните автори. Защото ако Хрушчов утре вземе, че умре — какво става с мен? Всичко се крепи само на Хрушча.) Направо грехота беше да се сърдя, че не ме печатат, щом не ми пречат да пиша — какво още искам? Свободен съм — и пиша, какво още да искам?