За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
Доминик протегна ръка към нея и запита:
— Да надникнем там, Нютън, и да видим дали майка ти има основание да се тревожи.
Нютън изтича с радостен вик към постройката. Клариса го последва. Като накара Абигейл да го хване под ръка, Доминик тръгна след тях, вече без да куца.
— Вървиш доста по-добре — забеляза Абигейл.
— Нютън смята, че една разходка из парка ще ми помогне да се раздвижа — засмя се Доминик.
— Глезиш го.
— Той е добро момче и има нужда от баща си. Лорд Съдли е в Лондон вече над три месеца заради работи, свързани с имението, и вероятно по държавна работа.
— Но семейството ще се събере в края на седмицата — отбеляза Абигейл, загледана към езерцето, което проблясваше под слънчевата светлина.
Доминик спря и изрече бавно:
— Ако всичко върви така, както очаквам, скоро ще видиш баща си.
— С нахлузена на врата примка ли? — Тя дръпна ръката си от неговата. — Колко мило, че ми го напомни.
Той хвана ръката й и вплете пръсти в нейните.
— Съдбата му още не е решена. Всички доказателства за престъплението му изчезнаха и може би това е основната причина „Република“ да бъде потопена.
Тя отвори широко очи.
— Вярно е, но ако свидетелстваш срещу него, съдът със сигурност ще повярва на думите на един французин срещу американеца.
— Може би. Нищо не се знае. — Той взе едно камъче и го хвърли във водата. — Трябва да призная, че завиждам и на тебе, и на Нютън за надеждите ви да се съберете отново с бащите си.
Абигейл не можа да отговори, защото Нютън притича към тях и дръпна Доминик за ръкава.
— Елате! — завика момчето. — После ще я гледате. Искам да надникнете вътре.
Доминик се засмя.
— Това момче като че ли всеки ден само си търси белята. Ако някога имам син, ще искам да е такъв — любопитен и немирен като него.
— Внимавай какво си пожелаваш, Доминик. Може да си го получиш.
Усмивката му стана неустоима.
— Трудно ми е да го повярвам, когато не съм получил каквото искам от тебе, скъпа.
— Откъде знаеш, че аз не съм поискала точно обратното?
— Заради това, което ми казват те. — И той нежно прокара пръст по устните й.
— Господин Сен Клер! — извиси се настойчивият глас на Нютън.
Доминик пак се засмя, докато двамата с Абигейл се приближаваха към мястото, където ги чакаше момчето. Постройката не беше голяма. Отвътре се носеше миризма на влага, долавяше се леко ромолене на вода. Абигейл предположи, че това е просто заслон, построен над естествен извор.
Смигвайки на Клариса, Доминик вдигна резето и отвори дъсчената врата. Лъхна ги силна миризма на застояло, но Абигейл се усмихна. Точно така миришеше в килера на леля й. Населен със стотици паяци и разни други пълзящи твари, но извънредно любимо място за нея, щом потърсеше хладина в непоносимо горещите дни, когато дори морският бриз не освежаваше достатъчно въздуха.
Нютън надникна и направи гримаса.
— Мислех, че ще има нещо вълнуващо.
— Например заровено съкровище? — обади се сестра му.
— Или заровен труп?
Клариса потръпна.
— Какъв ужас! — И премига кокетно. — А вие как мислите, господин Сен Клер?
— Подозирам — отвърна със смях Доминик, — че майка ви е забелязала, че някой от прислужниците й липсва, ако тук се е разиграло нещо лошо.
— О! — възкликна Клариса, а Нютън измърмори нещо под нос.
Абигейл се запита как е възможно такава прозаична жена като лейди Съдли да е родила две толкова изпълнени с въображение деца. Докато се отдалечаваха, явно доста разочаровани, тя не се заслуша в разговора им. Загледа как Доминик влиза в постройката. Тя също влезе предпазливо и изчака един миг, преди очите й да свикнат с тъмнината.
— Внимавай — предупреди я той. — В средата има кладенец и подът е хлъзгав. Може би водата се надига и спада с приливите.
— Много далече е от морето.
— Може би, но е ясно, че водата понякога прелива. Внимавай — повтори той, протягайки ръка, за да хване нейната. — Най-добре излез вън и ме изчакай. И ти като Нютън нямаш търпение да напъхаш луничавия си нос във всяко нещо. — Гласът му внезапно стана съвсем сериозен. — Спомням си, че и преди съм го казвал. Когато бяхме на „Република“. Проклет да е баща ти, че погуби толкова хора.
Абигейл се обърна рязко и излезе навън под ярката слънчева светлина. Премига, мъчейки се да отпъди болката, която беше заседнала в гърлото й. Как би могла да защити баща си, когато не можеше да разбере защо е карал онези оръжия за Англия?