Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Официозът побърза да изпълни заповедите на Морис.
— Ще я видя, ще я видя! — викаше момъкът. — Лорен, честна дума, досега не съм знаел изобщо какво е щастие!
— Нещастният ми Морис — рече Лорен, — виждам, че ти наистина имаш нужда от визитата, която ти предлагам…
— Ох, скъпи приятелю — крещеше Морис, — прости ми, но ми се струва, че си загубих ума!…
— Предлагам ти моя — услужливо рече Лорен и се отдръпна встрани, за да се предпази от бурните ходове на Морис, който като сляп вървеше из стаята.
Щастието направи Морис много достъпен.
— Ето — рече той и откъсна една клонка от цъфналия храст, в стаята, — подари това на многоуважаемата Артемида…
— Браво! — извика Лорен. — Това се вика галантен кавалер! И поради това аз ти прощавам. Винаги съм изпитвал най-добри чувства и дори уважение към нещастните хора!
— Нещастни ли? — попита учуден Морис. — Че защо?
— Ами — рече Лорен — нали си влюбен…
— Е, да, влюбен съм — изкрещя отново Морис. — Влюбен съм и сега мога да ти кажа вече това, защото и тя ме обича. След като ме кани да ида у тях, значи, че и тя ме обича! А? — Морис погледна Лорен в очите и в погледа му имаше известно съмнение. — А? Нали, Лорен, нали ме обича?!…
— То се знае — отвърна благосклонно поклонникът на Богинята на разума. — Но ти все пак се пази, скъпи. Така както се държиш с мен, не допускаш ли, че ми даваш пълни основания да се страхувам малко за теб…
Лорен продължи с поглед, вперен в тавана:
— Браво, браво! — изкрещя Морис и взе да ръкопляска със силните си ръце.
Той все още пляскаше, когато излезе от стаята и пое надолу по стълбите, прескачайки по четири-пет стъпала наведнъж. Пляскаше и когато бе вече на улица Сен Жак.
— Ако не се лъжа, той ми ръкопляскаше, Сцевола? — информира се Лорен, гледайки смаяния официоз.
— Да, и в това няма нищо странно — отвърна официозът. — Онова, което казахте, бе много хубаво!
— Може спокойно да се рече, че той е значително по-болен, отколкото предполагах — рече Лорен и тръгна да си върви. Но си тръгна спокойно и бавно. Артемида не бе Женевиев.
Лорен едва що се бе озовал на улица Сен Оноре с портокаловата клонка в ръка и подире му тръгна почтително множество млади граждани. Бяха от онези, на които нашият поет импровизатор имаше навика да раздава ту пари, ту юмруци, според разположението на духа. Този път те го следваха почтително не поради някоя друга причина, а защото съзряха в ръката му портокалово клонче. Той имаше вид на онези добродетелни мъже, заради които Сен Жюст беше направил предложението винаги когато ги срещне човек, да им подарява по една бяла дреха и портокалово клонче.
Множеството, което последва Лорен, постепенно растеше по пътя, тъй че когато той стигна у Артемида и й поднесе своята китка, на тази сцена присъстваха хиляди граждани. Голямата чест, оказана на Артемида, стана причина много от кандидатките за богини на разума да се поболеят до смърт.
Същата вечер за пръв път в Париж се пусна прочутата песен:
Тъй като името на автора на тази песен не ни е известно — обстоятелство, накарало толкова летописци на революцията да си скубят косите — ние имаме плахата смелост да твърдим, че тя е съчинена за хубавата Артемида от нашия приятел Лорен.
XIV
Да имаше дори и крила, Морис нямаше да пристигне по-бързо, отколкото стигна с краката си.
Улиците бяха препълнени с народ, но множеството с нищо друго не му правеше впечатление освен с това, че му пречеше да върви по-бързо. Наоколо се говореше, че конвентът бил обсаден, че Негово Величество Народът бил обиден в лицето на своите представители, че тези представители не можели да излязат от сградата на конвента. В това имаше може би известна доза истина, тъй като отвсякъде се чуваше биене на клепала и се носеха непрестанни глухи топовни гърмежи.
Но Морис в този момент не можеше да се интересува от топовни гърмежи и биене на клепала. Какво го засягаше дали представителите на народа могат или не могат да излязат от сградата на конвента, щом лично на него никой нищо не му бе казал и нищо не му бе наредил. Той тичаше — и това си е.
Тъй както тичаше, си представяше как Женевиев го очаква до прозореца. Какво ли се вижда от прозореца в градината вън, дали тя още отдалеч ще го посрещне с любезна усмивка — или напротив?