Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Нямаше никакво съмнение, че Димер също щеше да бъде предизвестен за щастливото му завръщане. Как ли щеше да протегне дебела ръка към ръката на Морис?
В този ден Морис обичаше и Димер, обичаше дори самия Моран с черната му коса и зелените очила, зад които светеха зли, ядовити очи.
Морис обичаше цялата вселена и на драго сърце би хвърлял до премаляване цветя връз главите на всички наоколо, за да направи щастливи и тях като себе си. Но цветя той нямаше. Задоволяваше се само с това да тича по-бързо и по-бързо.
Във всеки случай Морис се лъжеше. Морис се лъжеше в своите надежди. Лъжеше се клетият Морис така, както се лъжат всички онези, които съдят със сърцето си и според сърцето си.
Вместо с приятната усмивка, която той бе съчинил в ума си, Женевиев беше решила да го посрещне колкото може по-резервирано. Женевиев беше решила да демонстрира на Морис чисто и просто студена вежливост.
Тя се беше затворила в своята стая с твърдото намерение да не излиза от нея, докато не я повикат.
Но уви! Лъжеше се и тя.
Само Димер не се лъжеше, но ситуацията го бе принудила да се скрие зад една от решетките, в своята къща и от там, иронично ухилен, да чака Морис.
Гражданинът Моран с отегчение боядисваше в черно някакви малки опашки, чието предназначение беше да се пришият към кожи от бели котки.
Морис отвори вратичката към алеята. Той звънна по стария уговорен начин. Искаше да покаже, че пристига именно той.
Женевиев, застанала права пред затворения прозорец, трепна. Оправи завесата и я долепи плътно, така че да не се вижда нищо отвън.
Първото чувство, което изпита Морис със самото си появяване в къщата, бе чувството на силно разочарование. Женевиев само не го чакаше в малкия салон, но не се виждаше никак.
Сърцето му спря.
Най-напред Морис успя да съзре Димер. Той се притече към него и радостно го прегърна.
След век ето я и Женевиев. Преди да се покаже в салона, тя бе силно разтрила бузите си с янтарно ножче, за да се събере малко кръв в тях, но едва застана долу и червенината се скри.
Морис се приближи, за да целуне ръката й, и едва тогава видя колко бледа е тя.
От своя страна Женевиев също веднага откри колко е отслабнал Морис, колко трескави са очите му.
— Най-после решихте пак да ни посетите — рече тя с глас, който не можеше да прикрие цялото й вълнение.
Беше решила да му говори с напълно безизразен тон.
— Добър ден, гражданино Морис. Защо ни гостувате тъй рядко?
Димер безцеремонно прекъсна каквито и да е възможности за разговор. Часът бе два, а те още не бяха обядвали.
Когато преминаха в трапезарията, Морис веднага откри, че за него има специално запазено място.
Влезе Моран. В дреха с кафяв цвят. Носеше пак зелените очила на носа си, косата му бе черна и дълга, а панталонът — бял. Морис регистрира, доколкото му беше възможно, любезност към този човек, който му вдъхваше недоверие със самото си появяване, да не говорим пък какво мислеше за него той в негово отсъствие.
Можеше ли да се допусне наистина, че Женевиев би могла да обича този жалък, дребен химик? Човек трябваше да е лудо влюбен, за да допусне в ума си подобно предположение.
Моментът обаче не беше за ревност. Морис имаше в джоба си писмо от Женевиев и все още сърцето му биеше радостно.
Женевиев се съвземаше с всяка изминала секунда. Жените все пак имат способността почти винаги с лекота да заличават лошите дири на миналото и страховете от бъдещето. Тя не правеше изключение. След като успя да преодолее себе си, тя се превърна в спокойно и хладно създание, което не губеше нищо от своята мила любезност.
Морис обаче не беше изобщо способен да разбере всичко това в състоянието, в което се намираше. На негово място Лорен лесно щеше да разгадае и обясни тези подробности, използвайки опита на Парни, Бертен или ЖалтилБернар.
Стана дума за Богинята на разума. Падането на жирондистите и провъзгласяването на новата религия и за Морис бе новост, както и за неговите домакини. Но това бе злободневната тема за цял Париж и те не направиха изключение да я коментират. Димер заяви, че жената наистина има голямо значение за мъжа и че тя трябва, освен с разум, да бъде надарена с малко повече трудолюбие. Моран сподели мнението му, като добави, че все пак без любов жената би била по-малко женствена. Обърканият Морис твърдеше, че поетичната жена би трябвало да бъде господарка на целия свят. Накрая, не разбрали нищо съществено от приказките навън, те допълниха хаоса, който цареше на тази тема, с домашни разсъждения, които им отнеха не по-малко от два часа. След това се впуснаха в политически разговор. Но тъй като все още старите мисли за Богинята на разума витаеха в главите им, смесиха двете неща.