![Кървава музика [Blood Music - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Кървава музика [Blood Music - bg]
- Автор: Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кървава музика [Blood Music - bg]». Краткое содержание книги:
— Ахх — възкликна отвратено Джери докато опипваше с пръст една от килийките.
— На твое място не бих пипал нищо.
— Май си прав.
Двамата продължиха покрай полиците и стигнаха покрита с тръби стена. Тръбите се стесняваха, сливаха се с преградите на полицата, където се разделяха и всяка една достигаше до основата на определена килийка. Още по-нататък съгледаха пенеста бяла матрица, наподобяваща пчелна пита и пълна с гъст розов сироп, който бълбукаше и вдигаше прозрачни мехури. От време на време някоя капка от сиропа попадаше върху пода, където се разтваряше сред много дим и съскане.
Джон преглътна мъчително и промърмори, че е крайно време да се махат от тук.
— Както кажеш — кимна Джери. — Но първо, виж тук.
Джон приклекна неохотно и огледа мехура, който брат му сочеше.
— Погледни тези мънички жички с топчици върху тях — продължи Джери. — Като мъниста, вързани на конец. Червени мъниста. Не ти ли прилича на кръв, а?
Джон кимна. Той пъхна ръка в джоба и извади сгъваемото си ножче.
— Светни ми — нареди той и разгъна острието. Мехурът се изпълни със светлина, вътре в него сияеха безброй овални топчици, които щъкаха пъргаво насам-натам, следвайки хода на каналчетата. — Много красиво — прецеди през зъби Джон. Опря острието в края на мехура и го разсече. Отвътре бликна червеникава течност, заля краката им и вдигна нов облак пара. Мъглата стана още по-гъста. — Няма ги тук.
— Кой?
— Рут и Лорен. Просто са изчезнали.
— Я чакай… — той протегна ръка, но Джон замахна и отново удари с нож в мехура. Отвътре изригнаха нови облаци задушлив дим.
— Стига, Джони, спри, няма смисъл!
— Те ни ги взеха! — изкрещя Джони. Гърлото му се сви и той изхлипа. — Няма ги тук, Джери!
Джери прегърна брат си и го затегли назад, извън пределите на мъглата.
— Шшшт. Успокой се. Хайде, стига.
— А аз се надявах… — Джон го бутна, изправи се и си пое дъх. — Добре де, пусни ме. Да се махаме. Тук няма никой. Никой няма.
— Така е. Може да са някъде другаде.
— Чувствам, че са живи, Джери.
— Зная. Но не са тук.
— Тогава къде, по дяволите…
— Шшшт. Тихо. Май чух нещо…
— О, Боже! — Джон скочи и завъртя светлината от фенера наоколо.
— Голямо е.
— Много.
Нещо се полюшваше зад мъглата, високо бе поне десетина стъпки и имаше познатия кафеникав оттенък.
— Няма крака — прошепна Джери. — Просто си плува сред мъглата.
Джон пристъпи напред.
— Проклети марсианци — изсъска той и вдигна юмрук. — Ей сега ще те…
И тогава настъпи мигът на забравата.
На изток небето беше порозовяло. Градът беше покрит с кафяви и бели слоеве от непозната материя — картина, далеч по-характерна за тинестото океанското дъно.
Двамата лежаха в една канавка недалеч от оградата и разглеждаха града.
— Не мога да се мръдна — рече Джери.
— Аз също.
— Мисля, че то ни ужили.
— Нищо не чувствам.
Джон размърда внимателно почти парализираното си тяло.
Слънцето беше изминало значително разстояние, когато най-сетне успяха да се надигнат. Из улиците на града все така се носеха фееричните полупрозрачни сфери, които от време на време изстрелваха тънички светлинни лъчи.
— Приличат на медузи — промърмори Джери, докато накуцваха към мястото, където бяха оставили камиона.
— Сега накъде?
— Да се махаме от този прокълнат град. Където и да е.
— Но те са навсякъде, Джони. Така казаха по радиото.
— Проклети марсианци.
Джери въздъхна.
— Ако бяха марсианци, досега да са ни видели сметката.
— Майната им. Да тръгваме.
— Каквото и да са — заяви Джери, — сигурен съм, че са се родили някъде наблизо. — Той посочи лабораториите зад оградата. — Ей там са се пръкнали на бял свят.
— Карай — изръмжа Джон. Джери запали и подкара надолу по прашния път. — Колко бензин имаме?
— Вчера напълних резервоара. Малко преди гадините да се докопат до бензиностанцията.
— Знаеш ли… — поде Джери, после млъкна и се загледа напред. На самия път на около миля пред тях стоеше човешка фигура и махаше с ръце. — Вече не сме сами — рече той. — Той намали скоростта. — Жена е.
Джон смъкна стъклото и се подаде навън.
— Не е млада — обяви разочаровано той.
Жената беше около петдесет годишна, с черна къдрава коса и розова копринена рокля, която се развяваше зад нея, докато тичаше към тях. Братята се спогледаха и поклатиха объркано глави.
Тя ги доближи откъм банкета, задъхана и засмяна.