![Кървава музика [Blood Music - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Кървава музика [Blood Music - bg]
- Автор: Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кървава музика [Blood Music - bg]». Краткое содержание книги:
Късно през нощта, отпуснал тяло в койката, под инфрачервените камери, които следяха всяко негово движение, той потъваше и изплуваше в сънищата си и следеше играта на въпроси и отговори, която течеше непрестанно вътре в него. От време на време се пробуждаше, предизвестен от някаква вътрешна мисловна аларма, колкото за да установи, че е започнало изследването на поредната част от мозъка му.
Дори през деня усещането му за хода на времето беше силно изкривено. Минутите, прекарани в общуване с клетките, му се струваха часове, а завръщането в тясното и задушно помещение на изолаторната бе лишено от познатата убедителност на реалността.
Макар Фукс и другите да го посещаваха по едно и също време всеки ден, струваше му се, че се появяват на неравномерни и огромни интервали.
В три следобед Паулсен-Фукс пристигна с поредната порция новини от света. Не само, че не бяха успокояващи, но нещата изглежда вървяха на зле. След първоначалния взрив от насилие Съветският съюз бе потънал в зловещо мълчание, което пробуждаше най-лоши опасения сред всички жители на Стария континент. Бернард помисли малко върху това, сетне попита Фукс как върви работата по контролирането на разумните клетки.
— Никак — беше отговорът. — Изглежда владеят напълно цялата имунна система и при това умеят да се прикриват съвършено. Почти е сигурно, че са в състояние да неутрализират действието на антиметаболитите, с които опитахме, във всеки случай актиномицинът не предизвиква очаквания резултат. Накратко не можем да им навредим, без да навредим на теб.
Бернард кимна. Странно, но сега това не го безпокоеше.
— Разбрах, че вече общуваш с тях — добави Фукс.
— Да.
Фукс въздъхна и го погледна през трислойното стъкло.
— Михаел, как мислиш, ти все още ли си човек?
— Разбира се, че съм човек — ядоса се Бернард, но сетне осъзна, че от доста време, повече от месец, вече не беше само човек. — Все още съм аз, Паул.
— Трябваше ли да те шпионираме, за да потвърдим този факт?
— Не бих го нарекъл шпиониране. Аз знаех, че четете записките ми.
— Михаел, защо не ми каза? Глупаво е, но съм ти обиден. Мислех, че приятелството ни значи нещо за теб.
— Наистина значи, Паул. Нали съм ти гост? Но диалогът между мен и нооцитите едва започва. Веднага щом стигна до нещо интересно ще наредя да ти съобщят. Все още не съм сигурен дали общуваме на един и същи език.
Фукс втренчи поглед в него.
— Добре, повикай ме, когато си готов. Може да е много важно.
— Зная.
Фукс напусна стаята за посетители.
Трябваше да внимавам, помисли си Бернард. Май взех да се държа, сякаш съм отритнат от обществото. Забравих, че Паул ми е приятел.
Но какво да стори?
Дали пък наистина не губеше човешкото в себе си?
30
Когато стигна шестнайсетия етаж Сюзи си даде сметка, че за днес й стига. Отпусна се в мекия фотьойл, ритна небрежно с крак лъскавия костюм и обувките, които се въргаляха под него и погледна през прозореца към града под и около нея. Хапна няколко бисквити с мармалад и фастъчено масло, а вместо вода си сипа плодов сок от барчето.
На перваза на един от прозорците бе монтиран телескоп на стойка, с чиято помощ Сюзи за първи път разгледа отбило промените, които бяха настъпили в родния й град. Почти всички сгради наоколо бяха облицовани с кафеникавия слой, същата беше картината и в далечината на запад и юг. Реката около острова също вече не изглеждаше пълна с вода. Течността вътре бе мътна, почти неподвижна, сякаш бе замръзнала, само понякога странни концентрични вълни се вдигаха, за да посрещнат други подобни откъм Острова на Свободата и остров Елис. Приличаше повече на пясък, отколкото на вода, но тя знаеше, че това долу не е пясък.
— Сигурно си бил много богат и си изкарвал хубави парици — рече тя на костюма в краката й. — А гледай докъде я докара. — Тя допи сока и пусна чашата в кошчето за боклук. Сетне се зае да масажира подпухналите си крака. Слънцето вече се спускаше над Ню Джърси.
Ако някой би я накарал да опише видяното, щеше да отвърне, че градът изглежда така, сякаш е бил покрит с бежови вълнени одеала — целият, отгоре до долу. Нямаше по-добро описание. От време на време виждаше някой лист да се откъсва и да поема сред въздушните течения, но като че ли движението долу се беше поуспокоило.
— Сбогом, слънчице — прошепна тя. Дребният червен диск докосна хоризонта и малко след това се скри зад него. — Е, време е да си потърся легло. Хубаво кабинетче — кимна тя на сивия костюм.
Опита няколко врати, една от тях се оказа отключена. Зад нея следваше къс коридор, завършващ с масивна дървена врата с медна табелка и надпис „Служебен вход“. Тя кимна и натисна дръжката. Беше заключено, но Сюзи вече бе понатрупала богат опит с ключалките. Избра един подходящ ключ от връзката, пъхна го вътре и веднага отключи.