Нарцис и Голдмунд

Отдавна вече блуждаещият не знаеше накъде отива, къде е, какво говори, дали лежи, или стои. Той се свличаше върху храсти, затичваше се срещу дървета, политаше да падне и посягаше към сняг или тръни. Но инстинктът у него беше силен, той винаги отново го повличаше напред, винаги отново продължаваше да гони сляпо бягащия. Когато Голдмунд рухна за последен път и остана да лежи, беше в същото малко село, където преди няколко дни се бяха срещнали с пътуващия ученик и където през нощта бе държал светещата борина над родилката. Там той остана да лежи; стекоха се хора, стояха около него и бъбреха, вече нищо не чуваше. Жената, на чиято любов се бе насладил тогава, го позна и се уплаши от вида му. Тя се смили, остави мъжа си да ругае и завлече полумъртвия в обора.

Не трая дълго — докато Голдмунд отново беше на крака и можеше да странства. От топлината на обора, от съня и от козето мляко, което селянката му даваше да пие, той дойде на себе си, възвърнаха се и силите му. Само преживяното съвсем наскоро бе отстъпило назад, като че ли бе изтекло много време. Броденето с Виктор, студената страшна зимна нощ под боровете, страшната борба до мястото за нощуване, ужасната смърт на другаря, дните и нощите на мраз, на глад, на блуждаене — всичко това бе станало минало, почти го бе забравил; но все пак не бе забравено, а само отминато, само преодоляно. Нещо оставаше, нещо неизповедимо, нещо ужасно, а и скъпо, нещо, потънало и въпреки това завинаги незабравимо, един опит, някакъв привкус на езика, някакъв пръстен около сърцето. За близо две години той с наслада и болка бе познал чак до дъно живота на бездомник, самотата, свободата, вслушването със затаен дъх в гората за животни, странническото любене, в което няма вярност, и горчивата, жестока смъртна злочестина. Дни наред той бе като гост сред огрени от слънцето полета, дни и седмици в гората, дни в сняг, дни в смъртен страх и близост до смъртта. И най-силното, най-странното от всичко беше да се брани срещу смъртта, да знае, че е малък, жалък и заплашен, и въпреки това в последната, в отчайващата борба срещу смъртта да чувства в себе си красивата страшна сила и жилавост на живота. Това оставаше да ехти записано в сърцето така, както жестовете и мимиката на удоволствието приличат на тези при раждане и умиране. Как неотдавна родилката крещеше и лицето й бе разкривено, как неотдавна другарят му Виктор се бе свлякъл, а кръвта му тихо и бързо бе изтекла. И той самият как в дните на глада бе усещал наоколо си да го дебне смъртта, колко болезнен беше гладът и как бе мръзнал, мръзнал! А после как се бе борил, как бе надвил смъртта, с какъв смъртен страх и с какво яростно удоволствие се бе защитавал. Всъщност нещо по-голямо, така му се струваше, едва ли можеше да се изживее. Навярно и за него би могъл да говори с Нарцис, е никого другиго.