Дългът към удоволствието
- Автор: Ланчестер Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Андреев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългът към удоволствието». Краткое содержание книги:
И все пак, въпреки контрапримерите с праза и целината, несъмнено апогеят на зеленчуците е през лятото — сезона, който дава на готвача първокласна възможност да представи роденото в градината в неговата най-проста и (често) най-добра форма. Мисията на готвача е да доведе градината на масата. На практика това обикновено включва приготвянето на някакъв вид салата. За повечето жители на Обединеното кралство малко думи имат по-голям шанс да предизвикат мигновено примитивно отвращение. „Салатата е венецът на всяко френско меню и срамът на всяко английско“; тази сентенция на британския пътешественик капитан Форд е също тъй вярна и днес, както е била през 1846 г., например по отношение на буламачите в гореспоменатия колеж на брат ми — няколко меланхолични резенчета краставица, символично оплакната маруля („Айсберг“, естествено), която сякаш е драна от бесни кучета, две цели репички (да не би, ако се нарежат, да се окажат годни за ядене), бледи и воднисти четвъртинки домат, и всичко това придружено със сос за салата, който поне има достойнството да „прилича на себе си“ — което ще рече, на вторичен продукт при производствена авария. Вариации на тази салата се ядат от единия до другия край на Великобритания; една такава салата се яде някъде, докато аз говоря, а друга — докато вие четете. Може би хората от древността са били прави, като са смятали марулята за сънотворно, но са можели да отидат по-далеч и да кажат, че тя е наркотик, който предизвиква безразличие към формата, под която се консумира.
Това беше една от областите, в които Митхауг трябваше да бъде най-обстойно трениран, образован и депрограмиран. Опитът по отношение на салатите, с който дойде при нас (лицето му сияеше от нещо, което в ретроспекция преценявам като смесица от очакване, нервност и симулирано желание за работа, но което навремето приличаше просто на безкрайна добросърдечност), беше нищожен. Първите меланжи, които ни забърка, бяха твърдо на точката на кошмара в скалата на студените зеленчуци и в тях особено зловеща роля играеха парченцата цвекло, един зеленчук, за който, както отбелязваше баща ми, „не може да има оправдание“. Майка ми, която беше придирчива в яденето, но избягваше да се ангажира лично в кухнята, трябваше да бъде мобилизирана, за да го напътства в основните принципи на смесената салата, като се почне със сосовете. Митхауг съвестно повтаряше тези техники, макар да се чувстваше, че те са само прилежно зазубрен урок, а не напълно осмислени знания, и никога не можехме да разчитаме, че ще ни бъдат спестени драната маруля и морковите на кубчета. „Как може толкова добър човек да направи нещо толкова ужасно?“ — чудеше се майка ми, докато изящно вдигаше с два пръста някой спаружен лист.
През този ден обядвах в „Хана на Пантагрюел“, претенциозен ресторант на брега на Лоара, до който от Лориан се стигаше за няколко часа с лъскавото ми ново „Пежо 306“. Салатата, която ми сервираха, би шокирала майка ми така, както нейните творения шокираха Митхауг. Поръчах си менюто на деня, защото исках да опитам включеното в него основно ястие, щука в бяло масло — лоарски специалитет, всъщност най-близък до едно традиционно ястие в област, странно лишена (предвид своята културна, историческа и географска централност) от свой принос към основните принципи на класическото френско готварство; щуката е добра на вкус риба, с която английските въдичари гледат да не се занимават заради костите й (а те са едни дребни, агресивни, остри, бодливи костици, като малки заострени клечки за зъби, ужасно досадни за вадене, което е станало една от основните причини за изобретяването и успеха на кюфтенцата на клечици), а пък бялото масло се харесва поради особената му благоразположеност към този свиреп мародер на езерните дълбини. Те щяха да бъдат последвани от tarte à la crème — яйчен крем в тесто, или crème brûlée, в който поръсваният отгоре хрупкав карамел е заменен от маслен блат за торта. Предястието щеше да бъде pâté de campagne без много глезотии, в което главна роля играеха свинското и сините сливи, а после щеше да има „интермецо“ (цитирам) от salade du chef — която се оказа визуален пандемониум от цветя и листа, жълти и оранжеви латинки, бели, червени и розови листенца от роза, лилави цветове от нещо си, невени и лилии, коя от коя по-жълти, а червената цикория и тъмното, уверено зелено на марулята представляваха тенора и басите. Уви, нямаше черни чинии. Използването на цветя в готвенето винаги е криело елемент на упадъчност, от рецептата за мозък с розови листенца на прочутия кулинар Апиций, създадена през I век от.н.е., през салатата от цветя и подправки в английската благородническа кухня до футуристичната рецепта на Маринети за счукана и изпържена „дяволска роза“. Маринети препоръчва тази рецепта специално на младоженки.