Дългът към удоволствието

И все пак, въпреки контрапримерите с праза и целината, несъмнено апогеят на зеленчуците е през лятото — сезона, който дава на готвача първокласна възможност да представи роденото в градината в неговата най-проста и (често) най-добра форма. Мисията на готвача е да доведе градината на масата. На практика това обикновено включва приготвянето на някакъв вид салата. За повечето жители на Обединеното кралство малко думи имат по-голям шанс да предизвикат мигновено примитивно отвращение. „Салатата е венецът на всяко френско меню и срамът на всяко английско“; тази сентенция на британския пътешественик капитан Форд е също тъй вярна и днес, както е била през 1846 г., например по отношение на буламачите в гореспоменатия колеж на брат ми — няколко меланхолични резенчета краставица, символично оплакната маруля („Айсберг“, естествено), която сякаш е драна от бесни кучета, две цели репички (да не би, ако се нарежат, да се окажат годни за ядене), бледи и воднисти четвъртинки домат, и всичко това придружено със сос за салата, който поне има достойнството да „прилича на себе си“ — което ще рече, на вторичен продукт при производствена авария. Вариации на тази салата се ядат от единия до другия край на Великобритания; една такава салата се яде някъде, докато аз говоря, а друга — докато вие четете. Може би хората от древността са били прави, като са смятали марулята за сънотворно, но са можели да отидат по-далеч и да кажат, че тя е наркотик, който предизвиква безразличие към формата, под която се консумира.

Това беше една от областите, в които Митхауг трябваше да бъде най-обстойно трениран, образован и депрограмиран. Опитът по отношение на салатите, с който дойде при нас (лицето му сияеше от нещо, което в ретроспекция преценявам като смесица от очакване, нервност и симулирано желание за работа, но което навремето приличаше просто на безкрайна добросърдечност), беше нищожен. Първите меланжи, които ни забърка, бяха твърдо на точката на кошмара в скалата на студените зеленчуци и в тях особено зловеща роля играеха парченцата цвекло, един зеленчук, за който, както отбелязваше баща ми, „не може да има оправдание“. Майка ми, която беше придирчива в яденето, но избягваше да се ангажира лично в кухнята, трябваше да бъде мобилизирана, за да го напътства в основните принципи на смесената салата, като се почне със сосовете. Митхауг съвестно повтаряше тези техники, макар да се чувстваше, че те са само прилежно зазубрен урок, а не напълно осмислени знания, и никога не можехме да разчитаме, че ще ни бъдат спестени драната маруля и морковите на кубчета. „Как може толкова добър човек да направи нещо толкова ужасно?“ — чудеше се майка ми, докато изящно вдигаше с два пръста някой спаружен лист.