Дългът към удоволствието

Доматът се продава на всеки пазар и супермаркет в Обединеното кралство дванайсет месеца в годината. През по-голямата част от това време той няма никакъв вкус — ама съвсем никакъв. Дори и вносните домати се доближават до пълната блудкавост благодарение на факта, че се берат още зелени и се оставят да „узреят“ по време на транспортирането. Никога няма да забравя изражението на Митхауг, когато за първи път (докато хапвахме край пътя по време на семейното пътуване до Ажен един августовски ден) изяде напълно узрял домат — изражението на изненада и почти чувствена наслада беше неприкрито сексуално дори за детските ми очи. Етиен, който ни гостуваше, докато беше в Англия по линия на студентски обмен (за да поддържа френския ми, след като се върнахме в Блайти), имаше стриктни инструкции да носи максимален брой зрели домати; в резултат на това всеки път той мъкнеше по перона на гара Виктория сакове със стока за цяла сергия. Само по себе си растението домат е токсично, макар и недостатъчно, за да е от полза на един вече преминал аматьорския стадий отровител.

Другите зеленчуци са също така разочароващи, когато не им е сезонът. Да вземем например сладките чушки, чийто по-силен (и за този готвач и дегустатор по-привлекателен и кулинарно предизвикателен) братовчед, лютивото чушле, вече обсъдих. Чушките, които се продават целогодишно в английските магазини, напомнят по вкус единствено на новоизобретен вид пластмаса; по блудкавост с тях може да се мери само зловещо безвкусната и анонимна маруля „Айсберг“, която надминава всичките си конкуренти, понеже е лишена от какъвто и да е било вкус в който и да е сезон; перверзна храна, която, ако беше създадена в лаборатория, щеше да е постижение, достойно за гордостта на всеки побъркан учен. От друга страна, има много зеленчуци, които са най-добри през зимата, като целината, достигаща пълния си живителен блясък в дълбините на зимата („в ония мъртви часове, когато вият вън глутници и ветрове“9, както казва Вийон) или нейния братовчед, трагично подценявания керевиз, или праза, растящ от Египет до Северна Шотландия, приятел на хората в най-тежката зима и познат в Англия още от римско време, а също и обезсмъртен в географски названия като Логриг („loukr“ значи праз на норвежки; т.е. Празов хребет). В „Acetaria“, вълнуващо, макар и трудно четиво за салатите и близо триста години единствена по рода си книга на английски, диетологът, антиквар и първи клюкар Джон Ивлин описва праза като „засилващ плодовитостта“ зеленчук и любимец на Лето, майката на Аполон. „Уелсците, които много го ядат, стават от него особено плодовити.“ (За Лето разбирам, но уелските уклони на Ивлин са нетърпими.) Отличните качества на праза обаче не са целогодишни, а се ограничават до някои части на календара. Предполагам, че това се отнася за всичко, с изключение на „пържената“ закуска, която брат ми толкова обичаше.