Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)
- Автор: Апдайк Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)». Краткое содержание книги:
През целия следобед, след като се бяха върнали от плажа, докато буташе пред себе си „опърничавата“ косачка по твърдата трева около наетата от тях къща, Ричард разсъждаваше за голотата. Той мисли за Адам и Ева (Кой ти каза, че ти си гол?), за Ной и Хам33, за Сузана старците34.
Припомни си една история, станала с него като дете, когато бе правил слънчеви бани на верандата на втория етаж заедно с майка си, която — по свой провинциален начин — бе авангардистка и маниачка на тема здраве. На верандата беше толкова горещо, че Във въздуха непрекъснато жужаха подмамени от жегата оси. Един час, прекаран там, изглеждаше цяла вечност. Неговото притеснение го завладяваше все по-силно с всяка изминала минута. Кожата на майка му представляваше блед, неясен пейзаж в обсега на периферното му зрение. Той не поглеждаше нататък, така както не си правеше и труда да гледа към планинските хребети, опасващи тяхното малко градче в Западна Вирджиния, което — в представите му — той никога нямаше да напусне.
Припомни си една реплика на Роден, че събличащата се жена може да се оприличи на слънце, пробило през облаците. Скупчилата се следобедна облачност покри поляната със сенки, придавайки блясък на жилавата остра трева. Веднъж, преди време, той се бе любил с една жена, която спеше до огледало. Когато бе за първи път в леглото й, той несъзнателно погледна надясно и се стресна от техните голи тела, отразени в огледалото. Неговите и нейните крака изглеждаха удивително дълги и успоредни. Вероятно тя бе усетила, че е отклонил вниманието си от нея, понеже също бе обърнала глава. Отразено в огледалото, нейното лице се появи под неговото. Огледалото се намираше на една ръка разстояние от леглото. Онова, което го бе омаяло в рефлектиращия образ насреща, бе не нейното тяло, а неговото собствено — дължината му, блясъкът, окосмението, великолепно изваяните успоредни пръсти на краката, приказно отдалечени от неговата малка, облещена, глуповата глава.
И тогава, спомни си той, се бе чул шум някъде отдолу. Разширените им очи се бяха вторачили едни в други, забравили за огледалото. Той прошепна:
— Какво е това? Млекарят, пощаджията, кучето, фурната?
— Може би вятърът? — предположи тя.
— Прозвуча като отваряне на врата.
Докато се вслушваха напрегнато за шума, дъхът й погали неговите устни. Човешки стъпки отчетливо издадоха присъствието си под тях в същия момент, в който той се пресегна да издърпа чаршафа върху главите им, тя рязко избута и двамата настрани. След това се отмести от него и повдигна нагоре крак, подобно на съседната скулптура на Реноар „Къпещи се“. Той бе останал сам в огледалото. В миг, същото това огледало се бе превърнало в неистово крещящ свидетел на факта, че той се намираше на място, на което не трябваше да бъде („Когато човек не е, където трябва, винаги става нещо лошо“, обичаше да казва майка му), и че е в неподходящ вид за бягство. Тогава бе излязъл на верандата й, притиснал дрехи до гърдите си.
Ричард клекна, за да отреже няколко упорити стръка с ръчната ножица, и бегло си припомни интересен цитат на един от японските майстори на Шунга за постигането на определен ефект с фалоса, рисуван в тази техника нарочно уголемен, понеже ако бъде изобразен в естествените му размери, би бил твърде незначителен.
Неговата любовница се бе върнала, все още гола, казвайки само „Нищо“. Бе слязла гола по собствените си стъпала — една грешница от Рая — минавайки покрай столове, картини и лампи, засенчвайки ги със своята прелест, без да се страхува, че по пътя си може да срещне крадец, млекар или съпруг. А когато се връщаше, голотата й излъчваше спокойствие и ведрина като от картината „Венера“ на Тициан, преизпълваща го отвътре сякаш бе погълнал някакво слънце.
Той се замисли за „Венера“ на Тициан, изцеждайки в представите си косите й със силни ръце. Замисли се за „Олимпия“ на Мане, за „Голата Маха“ на Гоя, за безсрамието. Сети се за Една Понтелие, героиня на Кейт Шопен, отправила се през последната година на този най-облечен от всички век към морския залив и — преди да отплува към своята смърт — захвърлила всички свои дрехи на брега. „Колко странно и ужасно изглежда да стоиш гол под слънцето! И същевременно, колко приятно!“
Припомни си една история, случила му се преди месец, докато вървеше към същата тази къща, в чието мрачно, влажно мазе в момента — стъпало по стъпало — смъкваше обемистата косачка, изпълнил задължението си. Бе се съгласил доброволно да дойде и да отвори къщата, за да провери в какъв вид е — наемаха я за първи път. Джоан лесно се бе съгласила. Напоследък в нея се бе загнездило нещо, което също искаше да бъде само. Половината от магазините на острова все още не бяха отворени за лятото. Бе напазарувал месо за няколко дни и живееше сред семпло обзаведени стаи, в които господстваше изключителна чистота и тишина. Една сутрин, изминавайки около миля през боровинкови храсталаци и диво грозде, той бе стигнал до брега на малко езерце. Плажната му ивица бе широка едва ли не няколко човешки разкрача. Само курешките и пръснатите наоколо пера на диви лебеди свидетелстваха за нечие друго присъствие. Лебедите, застинали сред окъпаната в слънце лека мараня над огледалната водна повърхност, му се сториха като богове — съвършени и безкрайно далечни. Ни къща, ни кола гледаха от върховете на хълмовете от пясък и храсталаци, опасали езерото отвсякъде. Откриването на такава девствена пустош под небето изглеждаше невероятен шанс и щеше да е светотатство човек да не се възползва от него. Ричард си свали дрехите — всички до една. Седна върху стърчащата наблизо нащърбена, топла скала и се замечта. След малко позата на мислителя му омръзна. Той стана и на ръба на водната повърхност се превърна в пророк, в Йоан Кръстител. Палави светлинки, отразени от раздвижената повърхност на водата, заиграха весели танци по краката му. Той закопня да стори нещо свръхестествено, нещо скверно. Протегна ръце нагоре, но не можа да докосне небето. Слънцето започна да припича още по-силно. Лека мъгла се Задигаше от повърхността на водата. Лебедите се размърдаха, пляскайки сдържано с криле. За момент егото му изцяло превзе неговото съзнание и на него му се стори, че наистина е божествено сътворения център на едно сферично оформено съзидание. Собствената му кожа изглеждаше красива — не, той чувстваше как красотата се плъзга по нея, сякаш тази пустош го любеше, ближеше го с чувствения си език. После, в следващата секунда, поглеждайки надолу, той видя, че ни най-малко не бе величествено сам, защото десетки забързани червеникави телца на кърлежи пълзяха нагоре сред космите на краката му, така безмерно щастливи от неговата щедра топлина, както бе той сред топлината на слънцето.
33
Ной и Хам (Библейски герои от Стария завет) — Веднъж Ной се напил юнашки и се съблякъл гол. Неговият син Хам му се присмял на постъпката. Тогава Ной се разярил, проклел го и го прогонил от своя дом. Бел.пр.
34
Сузана (библ.) — еврейка, прочута с красотата и целомъдрието си. Двама старци, изпълняващи съдийска служба по време на вавилонския плен, я сварили да се къпе и поискали да се възползват от нея. Понеже тя ги отблъснала, старците я наклеветили и тя била осъдена на смърт. Впоследствие Данаил се застъпил за нея и тя била помилвана, а клеветниците й — осъдени на смърт. Бел.пр.