Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
— Заповядайте в къщи, сестрици — подканих ги аз. — Кесията ми остана вътре.
Тя стоеше прикрита зад по-възрастната монахиня с наведена глава, за да не мога да видя очите й. След това те направиха опит да си тръгнат. Загубих самообладание и я сграбчих за ръката. Ужасен, Мануил изтича от къщата.
— Господарю, да не си се побъркал! — извика той. — Тълпата ще те пребие с камъни, ако закачиш монахиня!
По-възрастната жена ме перна с кокалестия си юмрук в лицето и започна да ме налага с дървената паница по главата, но не посмя да извика за помощ.
— Влезте вътре — наредих аз. — Така привличаме внимание.
— Началникът ти ще те обеси! — заплаши ме по-старата сестра, но се извърна и отчаяно погледна другарката си. Тя кимна в знак на съгласие, тъй като болезнено и здраво я стисках за ръката.
Те прекрачиха прага, след което Мануил залости входната врата, а аз казах:
— Това си ти, нали!? Сред хилядите те познах! Наистина ли си ти? Как е възможно това!? Потрепвайки, тя изтръгна ръката си и забързано рече на другарката си:
— Това е някаква грешка и недоразумение, което ще трябва сама да изправя. Би ли ме почакала тук? По това разбрах, че не беше истинска монахиня и че не беше още закълната. Иначе нямаше да може да остане насаме с мен. Отведох я в стаята си и заключих вратата. Отмахнах воала от лицето й и я взех в прегръдките си.
Държах я в ръцете си.
Чак тогава се разтреперах и избухнах в сълзи. Така ужасни бяха моите безнадеждност, съмнение и страст. Всичко в мен се взриви. На четиридесет години съм и зачевам есента на своя живот, а се разтърсвах от ридание като дете, събудило се от кошмарен сън в прегръдките на майка си.
— Любима моя — рекох аз, — как можа да постъпиш така с мен?
Тя махна воала от главата си и отхвърли черната наметка от себе си, все едно че се срамуваше от нея. Беше много бледна, но не беше позволила да й отрежат косата. Беше спокойна, а очите й блестяха горди и любопитни. Погали бузите ми с връхчетата на пръстите си и учудено погледна влагата по тях.
— Какво ти има, Йоханес Ангелос? — попита тя. — Плачеш ли? Защо плачеш? Да не би с нещо да съм те обидила? Бях безсловесен. Можех само да я гледам и усещах как лицето ми пламва, също като по времето на моята младост. Ана сведе красивите си кафяви очи.
— Истински се надявах, че съм се отървала от теб — започна тя, но думите се запряха на гърлото й и руменина покри страните и шията й. Обърна ми гръб и се предаде. Положих ръце на раменете й, притиснах гърдите й и задъхано почувствах цялата красота на нейното тяло, пробудено от моето докосване. Тя се облегна на мен, положи гордата си главица на рамото ми и ме целуна в устата с целувка, в която беше вложила цялата си душа. Тръпнеща бляскава радост заструи от тялото ми, от дъното на цялото ми същество и всичко черно в мен се стопи. Страстта ми беше бистра като извор и чиста като пламък.
— Ти се върна при мен — изрекох аз.
— Пусни ме — помоли тя. — Коленете ми треперят. Краката вече не ме държат.
Ана се свлече на един стол и подпря главата си с ръка на масата. След малко вдигна поглед. Така познати, така близки, кафявите й очи се спряха на моите.
— Сега съм по-добре — рече тя с разтреперан глас. — За миг се уплаших, че ще умра в прегръдките ти. Не знаех? Не можех да предположа, че ще се чувствам така?
— Или може би все пак знаех — продължи тя, гледайки ме, без да може да ми се нагледа. — Затуй и останах в града, макар че се зарекох никога повече да не те видя. Така по детински се опитвах да се самозаблуждавам.
Тя разтърси красивата си глава. Косите й бяха от злато, а кожата й — от слонова кост. Витите й вежди — сини дъги. Златнокафява нежност струеше от нейните очи.
— Избягвах те, исках да те забравя, но трябваше понякога да те виждам, та дори и отдалече. Може би отдавна щях да дойда при теб — като монахиня съм по-свободна откогато и да е в моя живот. Мога да се движа на воля и свободно да разговарям с бедните хора, да чувствам прахта под нозете си, да протягам евтината дървена паница за милостиня. През тези дни аз научих много, Йоханес Ангелос. Подготвях се за теб, макар че дори сама не го съзнавах.
Тя протегна босия си крак. Подметката на сандала беше пристегната за глезена с кожени ремъци, които се бяха врязали в бялата й кожа. Кракът й бе покрит с уличен прах. Това беше крак на жив човек, а не на гримиран идол. Тя се беше променила.