Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Хартия и мастило. Обичах някога сладкия мирис на мастилото и сухото шумолене на хартията. Сега ги мразя! Думите са само сравнения, както и всичко, що е земно. Крайно безпомощни символи, които всеки тълкува по своему, придавайки им съдържание, угодно за него самия. Не ще изразиш със слова безкрайността.
Все още има кораби в пристанището и с малко късмет всеки западен кораб още може безпрепятствено да преплава Дарданелите и да напусне Егейско море. Няма неподкупни латинци. Но трескавото ми сърце ме накара да захвърля скъпоценните си камъни в скута на Джустиниани. Трескавото ми сърце още веднъж ме накара да се освободя от богатството си, все едно че се освобождавам от дреха, която ми стяга. Сега съм прекалено беден, за да подкупя латински капитан и да я последвам. От това ли се страхувах? Заради това ли захвърлих скъпоценните си камъни? Нищо не става случайно! Нищо! Всичко е предопределено и човек не може да избяга от съдбата си. Веднъж направил своя избор, човек сам осъществява съдбата си със сигурността на сомнамбул.
От себе си ли се страхувах? Нямах ли си доверие? Познаваше ли ме Мехмед тогава по-добре, отколкото се познавах сам, когато на раздяла ми подаде червената кожена кесия като изкушение? Дали заради това трябваше да се освободя от неговия дар?
Султан Мехмед — Завоевателят. Трябва само да преплувам до Пера и да отида в къщата, в чийто двор видях куличката с пощенските гълъби. И да се отрека. Още веднъж да се предам.
Толкова дълбоко и безутешно отчаяние никога не ме е обхващало. Изборът никога не е бил направен. Той е пред мен всеки час — до последния ми дъх. Вратата е винаги отворена — вратата на бягството, отрицанието и самоизмамата.
При блатата, край Варна, Ангелът на смъртта ми рече: „Ще се срещнем край портата на Свети Роман.“ Досега думите му бяха утешение за мен. Но той не ми откри от коя страна на портата ще се срещнем. От коя страна?
Не, нямаше нужда от обяснения. През целия си живот бягам от един затвор в друг. Но този е последният, ограден от стените на Константинопол, и няма накъде да се бяга. Нали съм син на баща си и този зандан е моят последен дом.
7 март 1453
Рано сутринта, преди изгрев слънце, огромна тълпа от бедни жени и облечени в черно монаси и монахини със запалени свещи в ръце се отправи към черквата на Коранската обител, близо до Влахернския палат и портата на Карисос. Вървяха и пееха псалми, но песента им се губеше в градското безмълвие и в тъмнината на ранната утрин. Последвах ги. Таванът и стените на черквата са като огромна мозайка и от светлината на вощениците драгоценните камъчета проблясваха върху златния фон. Миришеше на тамян. Искрящото благоговение на молещите се е като балсам за моето сърце.
Защо ги последвах и защо коленичих заедно с тях? Бях се нагледал на монаси и монахини из града, където те обикалят от къща на къща и с дървена паница в ръка събират милостиня за бежанците, които, бягайки от турците, се сипят на талази в Константинопол.
Всички монахини си приличат — невъзможно е да ги различиш една от друга. Между тях има жени от аристокрацията и от простолюдието, има и заможни самотници, които са си купили място в някой метох, и послушници, които се наемат да вършат черната работа, без да бъдат обаче закълнати. Те се радват на по-голяма свобода от своите сестри на Запад, а на поповете им е позволено да се женят и да си пускат брада.
Външно всички монахини си приличат по еднаквите черни мантии, които скриват от погледа формите на тялото, и по воалите, що откриват само очите. И все пак несъзнателно, без дори да се взирам, отличих една монахиня, която ме проследи по улицата и спря внезапно, щом се извърнах. С дървена паница в ръка и с придружителка тя постоя до каменния лъв край портата ми, загледана в моя прозорец, но не почука да поиска милостиня.
Оттогава внимателно оглеждам всяка срещната монахиня, защото нещо в походката й, в начина, по който държеше главата си, и по ръцете, скрити в широките ръкави, ми подсказва, че лесно ще я разпозная сред другите.
Потопил съм се в илюзии и сънувам. Отчаянието ме заслепява и започвам да вярвам в невъзможното. Надежда, що не смея сам да си призная, прегаря душата ми като пламък на вощеница.
10 март 1453
Тези дни живея като насън. Най-сетне рано сутринта двете монахини пак се появиха на улицата и се загледаха в прозореца ми, все едно че се надяваха да ме зърнат, когато тръгвам да изпълнявам военните си задължения. Втурнах се надолу по стълбата, отворих входната врата и задъхан застанах пред тях, без да мога ни дума да отроня. Те се отдръпнаха от пътя ми и наведоха глави. Едната от тях протегна към мен дървената си паница и измърмори обичайната молба.