Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Той забеляза погледа ми, носът му провисна и побърза да обясни:
— Не искам да кажа, че си изхабен или импотентен, господарю. Напротив, в разцвета на силите си. Затова настоявам! В този дом можеш да се срещаш дискретно, тайно и незаподозрян от никого с благородни дами, които жадуват малко разнообразие и за които, поради стиснатостта на съпрузите им, малка парична помощ за мазила и нови тоалети е добре дошла. Може би не ми вярваш, но дори дами от Влахернския палат са посещавали без неприятни последици този дом. Приятелят на леля ми е опитен познавач на човешката природа и бездруго много услужлив човек. Той умее добре да подбира подходяща за всеки компания.
— Не желая с нищо да допринеса за разпадането на морала в този умиращ град — заявих аз. — Не, Мануил, ти не ме разбираш.
Но слугата ми дълбоко се засегна.
— Как можеш да говориш за аморалност, господарю, когато става въпрос само за свободното общуване с културни и чувствителни хора, които имат едно и също положение в обществото? По-морално и по-естествено ли ти се струва да прескачаш дуварите посред нощ и да нашепваш срамни намеци в ушите на изящни дами, криейки се от очите на всички? Ако трябва да се греши, то нека да се греши с веселие, цивилизовано и с чиста съвест. Много е, изглежда, латинското у теб, та не разбираш толкова елементарни неща.
— Нямам нужда от грях, Мануил — рекох. — Тъжа само за загубената си любов. Той поклати глава и потисканата меланхолия отново се появи на лицето му.
— Грехът си е винаги грях, какъвто и образ да приема. Все едно е как ще го наречеш — любов или забава. Резултатът е все един и същ. Разсипваш себе си, господарю, като разгорещяваш чувствата си. Никой грях не заслужава човек да шие собствената си плът с игла и конец. Разочарован съм, господарю, мислех те за по-разумен. Но здрав разум никой не е получавал като подарък, та дори и да е роден с пурпурни ботуши на краката.
В същия този миг го сграбчих за врата и го поставих колене в прахта на двора. Кинжалът ми проблесна, почервенял от залеза, но успях навреме да се овладея.
— Какво беше това, що рече?! — попитах аз. — Повтори ако смееш!
Мануил беше ужасно изплашен и тъничкият му врат переше в ръката ми. И въпреки това имах чувството, че след първоначалната уплаха той приемаше насилието като оказана чест. Повдигайки към мен воднистите си очи и прашната си брада, с изписана по лицето лукава своенравност той ме увери:
— Не исках да те обидя, господарю. Не предполагах дори, че шега като тази може да те разгневи.
Но Мануил беше премислил думите си твърде хитро, за да му повярвам. В самия край на предългата си реч той умело бе прикрил стръвта си, за да види как ще реагирам. Къде се беше изпарило моето самообладание? Къде беше сигурността на моето спокойствие? Със замах прибрах кинжала в ножницата.
— Не знам за какво говориш, Мануил — изрекох аз. — За момент Черният Ангел на смъртта стоеше зад теб.
Той остана на колене пред мен, все едно че се наслаждаваше на унижението си.
— Господарю — извика Мануил. — Ти положи ръка на главата ми и болката от ушите ми е изчезнала! Дори коленете вече не ме болят, макар че коленича на влажната пръст! Господарю, това не е ли доказателство за това кой си ти?
— Престани да бълнуваш! — казах рязко. — Уплаши се от кинжала ми. Внезапната уплаха премахва за момент останалите болежки.
Той провеси глава, взе шепа пръст и отново я изсипа на земята. Гласът му беше толкова тих, че трудно разчленявах това, що казваше.
— Като малко момче често виждах стария император Мануил. Господарю, аз никога няма да те предам!
Той протегна ръка, все едно че искаше да докосне краката ми, в които се взираше като омагьосан.
— Пурпурни ботуши — прошепна на себе си Мануил. — Само положи ръката си на главата ми и болките на моята старост изчезнаха.
Последните кървави лъчи на залеза се скриха и на тяхно място падна мрак и хлад. Не различавах вече лицето на Мануил и не казах нищо повече. Всичко ми беше все едно. Иззад морската шир, откъм бреговете на Азия се насъбираха облаци във формата на синьо-черни кули, по-големи от крепостните стени. Бях се учил да се нося с облаците, но те вече не ме удържаха. Бях паднал на земята, болеше ме и ми се виеше свят. Бях много самотен. Обърнах се и влязох в къщата си, където отново ме обгърна топлина.