Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

— Аз направих своя избор — процеди тя през зъби. — Аз, глупачката, избрах, като мислех, че ме обичаш. Хванах главата й с две ръце и я накарах да се изправи пред мен, въпреки че се съпротивляваше. Беше по-силна, отколкото предполагах, но все пак успях да я изправя и да обърна лицето й към себе си. Тя затвори очи, за да не ме гледа — така горчиво ме ненавиждаше в този момент. Ако не беше така добре въпитана, без съмнение щеше да ме заплюе в лицето.

— Трябва да разнищим това докрай — казах аз. — Имаш ли ми доверие, Ана Нотарас?

Тя изсъска безпомощно, сълзи покапаха от затворените клепачи и се затъркаляха по страните й. Въпреки това успя да промълви:

— Как да ти се доверя, като ти не ми вярваш? Такова нещо не очаквах от теб.

— Защо ми наговори всичко това преди малко? — обвиних я аз. — Може би не беше по нареждане на баща ти. Вземам си думите назад и моля за прошка. Но и ти май скришно в сърцето си се съмняваш, че все още съм на служба при султана. Така мисли и баща ти. Така мислят всички освен Джустиниани, който е протостратор и е по-умен от вас. Защо ти трябваше да ми говориш така провокиращо? Изпитваш ли ме?

Едва забележимо Ана започна да се успокоява.

— Това, което казах, беше разумно. Исках сама на себе си да изясня собствените си мисли и може би да разбера твоите, но не със зла умисъл. Народът говори така и това е самата истина.

Пуснах я и съжалих за грубостта си, а тя повече не се наведе за сандалите си.

— Трябва да се сложи край на приказки от този род — рязко казах аз. — Всеки, който говори така, е предател, макар и несъзнателен. Само султанът има полза от такива приказки, а той не познава милост. Не се съмнявам, че е щедър на обещания и намеци и позволява на пратениците си да ги разпространяват навсякъде, но той няма никакво намерение да се съобразява с тях, ако това не отговаря на плановете му. Мехмед уважава само смелостта. Отстъпчивостта за него е знак на страхливост, а в неговата империя няма място за слабите и за страхливите. Този, който говори за капитулация и вярва на султанските приказки, копае своя собствен гроб.

— Не разбираш ли, любима? — извиках аз, като я разтърсих за раменете. — Той е решил да направи от Константинопол своя столица — турски град, — и да превърне черквите в джамии! В този Константинопол, тук, няма да има място за гърци, освен като роби. Затуй той ще трябва да сравни цялата гръцка държава със земята и това е неговото намерение. Няма да се задоволи с по-малко и защо ли му трябва? Оттук Мехмед желае да владее над Изтока и над Запада. Затова няма никакъв друг изход освен да се бием, да се бием до последен дъх и дори без надежда. И ако на тази хилядолетна империя й е писано да падне, то нека падне с чест! Това е единствената истина! За майките в този град ще е по-добре, ако сами разбият главите на чедата си в камъните, отколкото да говорят за капитулация. Този, който коленичи пред султана, сам подлага глава под сатъра — все едно беден или богат. Повярвай ми, любов моя, повярвай ми! Познавам султан Мехмед и затова дойдох, за да погина с вас, а не да го последвам! Не бих желал да надживея гръцкия Константинопол.