Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Тя разтърси красивата си главица. Сълзи на гняв и унижение все още проблясваха в кафявите й очи. Страните й горяха. Беше като малко момиченце, несправедливо наказано от своя учител.
— Вярвам ти — промълви тя. — Длъжна съм да ти вярвам, но не разбирам, защо?
Невярващо тя посочи с ръка. Далеч над грамадите от сиви и жълти къщи се издигаха гигантските кубета на „Света София“. Измежду полетата от руини много други кубета се извисяваха над море от постройки. А близо до нас се въздигаха могъщите, огрени от слънцето крепостни стени, златистокафяви от годините, по-високи и от най-високите каменни къщи. Те пресичаха хълмове и долинки и докъдето стигаше човешкият взор, обгръщаха града в своята сигурна прегръдка.
— Не разбирам — повтори тя. — Този град е прекалено голям, прекалено древен, прекалено богат, дори в своята бедност и упадък, за да бъде ограбен и разрушен. Той е дом за стотици хиляди, които не могат да бъдат изклани или продадени в робство. Константинопол е прекалено голям, за да бъде напълнен с турци. Само преди сто, двеста години те бяха разбойници и овчари. Те имат нужда от нас, за да им построим стабилна държава. Султанът е просветен младеж, който говори гръцки и латински. Защо ще иска да ни погуби, след като завладее града? Защо ще му трябва да унищожава собствените си поданици? Нищо не разбирам та времето на Чингис хан и Тамерлан отдавна е отминало.
— Не познаваш Мехмед — започнах аз. Колкото и глупаво да звучеше, друго не можех да кажа. — Той е изчел всичко за Александър Велики. Изчел е старогръцката история и арабските сказания. Гордиевият възел е бил труден за развързване. За турците Константинопол е като гордиев възел. Изток и Запад, гръцко и латинско, омраза и недоверие, тайни и публични интриги, удържани и престъпени договори — многовековната политическа бъркотия на Византия. Възелът може да бъде развързан само с меч. Няма виновни и невинни, а само народ, подложен на заколение.
Припомних си искрящото от радост лице на Мехмед, когато четеше историята с гордиевия възел и от време на време ме питаше за някоя дума, чието значение не му беше известно. По това време султан Мурад беше още жив — дебел, меланхоличен и дребен, с посинели устни, подпухнал от пиене и вечно задъхан. Той умря на празнична трапеза, ограден от своите любими учени и поети. Беше толкова справедлив, милостив и отегчен от войни, че прощаваше дори на враговете си. Превзел беше Солун, победил бе край Варна и по принуда обсажда Константинопол, но никога истински не беше желал да воюва. Войната го отвращаваше. Отгледал беше обаче див звяр за наследник и през последните години на своя живот това ужасно го измъчваше. Трудно му беше да гледа Мехмед в очите — така чужд беше собственият му син.
Но как можех всичко да разкажа и да обясня това, което цели седем години беше част от моя живот?
— Мурад не вярваше във властта — подех. — За него владетелят беше малко повече от слепец, който трябваше да води незрящи. Само инструмент на развиващите се сили и на растящия натиск, който не можеше да ги управлява или да ги усмири. Наслаждаваше се на живота, обичаше жените, поезията и виното. На стари години започна да се разхожда пиян с роза в ръка и тогава дори красотата беше за него само суета. Мислеше се за шепа пръст и смяташе вселената за частица прах във вихъра на безкрайността. Въпреки това ревниво изпълняваше задълженията си, почиташе исляма и неговите проповедници, строеше джамии и основа университет в Адрианопол. Съвременниците му го величаеха като богоугоден строител на държавата. Той само тъжно се усмихваше, когато превъзнасяха победите и държавническия му талант.
— Мурад не вярваше във властта — повторих аз. — За него животът, дори животът на владетеля, не беше нищо повече от искра, която вятърът отнася и загася в тъмнината. Но Мехмед вярва във властта. Вярва, че с волята си може да повлияе на събитията. Той има повече интуиция и интелект от Мурад. Той знае! За него няма правда и неправда, няма истина и лъжа. Готов е, ако това е необходимо, да гази до колене в човешка кръв, за да изпълни своите планове.
— Мъдър е — продължих с приглушен глас. — И е прав. Страданията и смъртта на сто, на хиляда, на сто хиляди дори не са повече, отколкото страданията и смъртта на един. С цифри се измерват крайности — те са проста аритметика. Единственото мерило за страдание и смърт е Човекът — стаканът, който съдържа цяло море. Затуй Христос чрез страдания и смърт избави от грях целия свят. Бройките и цифрите са от значение само за онзи, който ще властва над определения с граници свят. За него хората са само цифри, видени в отношение с други цифри, но не и човешки същества.