Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Не! Аз съм само човек. Заспивам в хиацинтния аромат на бузите ти, Ана Нотарас. Под тънките мостове на веждите ти заспивам, в мрака на кафявите ти очи. Бялата ти шия бди над съня ми. Лицето ти от злато и слонова кост ме гледа. Защо ли трябваше да те загубя? И все пак в деня на моята смърт ще заспя в хиацинтния аромат на страните ти. В това ти не ще можеш да ми попречиш!
28 февруари 1453
Миналата нощ, под прикритието на северната вихрушка, няколко кораба са избягали от пристанището. Големият кораб на венецианеца Пиеро Давенцо и шест критски съда, заедно с всичкия си товар. Нищо не значат клетвите, целуването на кръста и заплахите с глоби. Капитаните са спасили за корабопритежателите във Венеция и Крит хиляда и двеста каси със сода, бакър, индиго, восък, мастика и подправки.
Освен това са отнесли със себе си стотици богати бежанци, заплатили за пътешествието толкова, колкото им е било поискано. Изглежда, че в продължение на много дни приготовленията в пристанището са били всеобща тайна.
Турците в Галиполи не изстреляха нито едно гюлле по тях и нито една бойна галера не излезе да ги пресрещне. И това е било предварително уговорено от неутрални агенти в Пера. Какво ли го е грижа султана за няколко сандъка с мед и подправки, ако може да намали броя на корабите, с които императорът разполага, и по този начин да отслаби защитата на пристанището.
Куропалатът, върховният адмирал на флота, също е знаел за това бягство и е изпратил с тези кораби дъщеря си на сигурно място. Но и дамите от императорското семейство също са изчезнали от града, макар че никой не знае кога и как са отпътували.
От останалите в пристанището капитани императорът е поискал отново да се закълнат, че няма да отплават без негово разрешение. Какво друго може да направи? Венецианците отказват да разтоварят драгоценните си стоки, което би било единственият сигурен начин да бъдат задържани.
1 март 1453
Сам Джустиниани дойде да ме посети, тъй като още не смея да се показвам навън. Раната ме смъди, лицето ми гори и все още ме тресе.
Веднага след като слезе от бойния си кон, пред къщата ми се насъбра тълпа. Гърците му се възхищават — нищо че е латинец. Малките момчета уважително докосват сбруята на коня му. Императорът го е дарил с позлатено седло и с обсипана от скъпоценни камъни юзда. Посещението му е голяма чест за мен. Разговаряхме надълго и нашироко. Обясних му своята философия — идеите на моя учител, доктор Кузански. Според него вярното и невярното, истината и лъжата, доброто и злото не се взаимоунищожават. За това, че няма абсолютна истина и лъжа, правда и неправда, добро и зло, и че всичко относително на този свят се слива в едно с безкрайността. Той обаче нищо не разбра.
Джустиниани поклати глава и млясна доволно с уста, щом влезе в стаята и видя разбитото ми чело и обеления ми нос.
— Сбиване в кръчма — обясних лаконично аз.
— Но ти не им остана длъжен, нали?
— Отвърнах на удара с удар, след което се измъкнах.
— Ако това е истина, няма да бъдеш наказан — заяви той. — До сега поне никой не се е оплакал, че си бил пиян и си нарушил обществения ред. Мога ли да видя раната ти?
Той накара Мануил да махне превръзката и несръчно побутна с дебелия си показалец подутите краища на разреза.
— Удар в гърба — отсъди той. — На косъм от смъртта. Това едва ли се е случило в кръчма, макар че лицето ти подсказва нещо такова.
— Приятелите ми в този град не са много — признах аз.
— Трябва да носиш ризница — отсече той. — Лека ризница от метални халки ще пречупи острието на меч и няма да пюзволи и на най-тънкия кинжал да проникне много дълбоко.
— Нямам нужда от ризница — казах аз. — Достатъчно съм корав, ако успея да запазя самообладание.
Това го заинтригува.
— Наистина ли си корав? — попита той. — Някакъв талисман ли имаш? Да не би да си дал да те омагьосат или носиш върбинка в кесията си? Всички тези неща помагат само ако вярваш в тях.
Взех дълга сребърна игла от масичката край леглото ми.
— Внимавай сега — започнах аз и мърморейки арабско заклинание, което бях научил от торлак-дервишите, прободох мускула на ръката си така, че иглата се показа от другия край. Не се появи нито една капка кръв, но той отново разклати огромната си глава.
— Тогава защо раната ти е възпалена и те тресе? Защо не зарасне от самосебе си, щом като си толкова корав, колкото твърдиш?