Пръстенът на Медичите
- Автор: Джон Никол Сейнт
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Медичите». Краткое содержание книги:
Внезапно до слуха ми достигна слаб звук от отваряне на врата, студен полъх премина по пръстите ми и пламъкът на свещта затрепка. Притиснах се о стената и се увих плътно в халата си. Не долових човешки стъпки и се поуспокоих. Очевидно въображението отново ми бе изиграло някоя от своите шеги. Затичах се по стъпалата към втория етаж, а след това покрай заключените спални, в които едва ли щях да открия скъпия ми беглец.
На този етаж имаше още две по-големи спални, както и няколко кабинета. Над тях пък бяха разположени шивалнята и класната стая.
Кой знае защо тези помещения ми внушаваха някакъв необясним страх и самата мисъл да вляза в тях ми се струваше доста зловеща.
Ами ако е попаднал на таванския етаж, при сбирката от картини, мина ми през ума. Не, не биваше да губя хладния си разум. Та нали хранилищата винаги стоят заключени; точно както и неизползваните спални. Въпреки всичко натиснах дръжката на една от тях и за мое учудване вратата се отвори. В красивото, строго обзаведено помещение обаче нямаше и следа от котка. Затворих тихо вратата и се отправих към следващата. Посегнах към дръжката и… до слуха ми достигна отново слабо скърцане. Вратата се отвори от само себе си, сякаш побягна от ръката ми. Или защото е била само притворена.
За миг ми се стори, че не съм сама в тъмната стая.
— Има ли някой? — Постарах се да придам на гласа см нормално звучене, но от гърлото ми се изтръгна единствено дрезгав шепот. Отговор не последва. Разтворих рязко вратата и пристъпих прага. Преди да вдигна високо свещта, за момент сякаш някъде покрай мен пробяга нещо бяло, неясна женска фигура.
— „Нощем тя идва при мен.“ Припомних си думите на смъртно изплашената Дамарис. Изабела.
Дъхът ми спря и замръзнах на мястото си. После вдигнах решително свещта, за да прогоня тъмнината. От бялата фигура нямаше и следа.
Пред погледа ми се откри разкошна, богато обзаведена стая, с мебели, достойни за дворец. Върху един подиум стоеше позлатено легло, създадено сякаш за дож, а върху леглото… Леонардо — изпъшках. След което започнах да се смея. Ако имаше нещо на този свят, което да ме върне от среднощния кошмар обратно в действителността, това беше изражението, изписано на Леонардовата муцунка. Той се прозяваше и протягаше като ядосано бебе, насила изтръгнато от обятията на съня.
— Хубаво, че поне не си пръснал косми по кадифената покривка — захоках го аз и го взех на ръце въпреки възмутеното му мяукане. Той обичаше понякога да довлече нещо на леглото, за да си направи удобно гнезденце. Използваше за тази цел всякакви вещи — я някоя кадифена рокля, я вълнен шал и изобщо каквото му попадне пред очите. За щастие, този път бе награбил някакъв стар парцал. Поне изглеждаше такъв до момента, в който с едната ръка понечих несръчно да го изтръскам, докато в другата държах свещта, притиснала Леонардо под мишница.
Не ми беше необходим повече от миг, за да осъзная какво държа в ръцете си. Липсващия гоблен, за който споменаваше Дамарис. Гобленът, вдъхновил я за „Павана за двете сестри“. И в този момент чух писъка на Дамарис.
Глава дванадесета
Всичко стана толкова бързо, че впоследствие изобщо не можех да си спомня как съм изскочила от стаята. Стоях до леглото с Леонардо под мишница, загледана втренчено в тъмния гоблен. В следващия миг се озовах в коридора и се затичах към Дамарис. Писъците, идващи първоначално от нейния будоар, се пренесоха в спалнята ми. Стигнах до стаята и тя се втурна срещу ми. Зад нас се заотваряха различни врати, забързани стъпки закънтяха по коридорите. С наметнати халати Рос и Марина се завтекоха към Дамарис.
— Не! — Тя отстъпи с разширени от ужас очи. С едната ръка се хвана за главата, другата се насочи разтреперана към лицето на Марина.
Марина се задушаваше.
— Malocchio. Тя не може да ни познае.
— Сънува кошмари — отвърна Рос угнетен. Той сграбчи. Дамарис за раменете и я разтърси грубо, гласът му обаче бе нежен. — Всичко е наред, скъпа. Ти си в безопасност, у дома.
— Не! Не у дома, не съм в безопасност… никога… тя е тук… иска да ме отведе със себе си! Нали ви казах…
Безцеремонните действия на Рос сякаш започнаха да дават резултат. Дамарис се събуди от кошмара си и заговори по-разумно, макар и с детински, уморен глас. Тя се откъсна от баща си и се приведе с пъшкане над парапета.
— Направих каквото можах, татко. Моля те, прости ми за всичко.
— Казах ти, че не е правилно да я връщаш тук! — Марина се приближи към Дамарис и извърна към Рос лицето си, по което бе изписан величествен гняв. — Бедната bambina, ужасните спомени я преследват. Загубила си е ума от ужас. Ти чу сам, нали, Рос? Мисли си, че Изабела й се явява през нощта. Предсказах всичко това. Мястото й е в Италия; там ще забрави всичко. — В произношението й по-ясно от всеки друг път пролича, че е италианка. Тя протегна ръце към Дамарис, но момичето се изплъзна от прегръдката й.