Пръстенът на Медичите
- Автор: Джон Никол Сейнт
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Медичите». Краткое содержание книги:
— Преди около час той позвъни за Хопкинс и му каза: „Сега вече можете да почистите в зимната градина“. Когато отидохме там, мис, всичко си беше както го виждате и джунджуриите вече ги нямаше. „Библиотеката да не се пипа“, нареди господарят. „Заключвам вратата. Тук няма работа никой.“ Искам да знам какво означава всичко това, мис, тук нещо не е наред. Какво ви става, мис? Та вие пребледняхте. Милостивата господарка също не се чувства особено отпочинала днес. Ако някой ни посети следобед, нареди да казваме, че не е у дома.
— Благодаря, Сара — спрях словесния й порой, — повече нямам нужда от теб.
Тя само ме изгледа обидено и се оттегли.
За мен нямаше работа и затова се качих на първия етаж. Дамарис ме посрещна будна, уморена и решена да узнае всичко.
— Разказвай — започна тя без предисловие.
— Какво да разказвам?
— Това, което се случи вчера през нощта. — Не бях взела предвид, че Дамарис, то се знае, очаква от мен подробен отчет. Тя се опита да се изправи в леглото и лицето й се изкриви от болка.
— Какво ти има?
— Болят ме краката. Случвало се е и друг път, но днес болката е особено силна. Вини, как е татко?
— Мисля, че е добре. — Наистина си вярвах. Спомних си, че когато бе в обятията ми, напрежението му спадна. Сякаш получаваше от мен опрощение на греховете. Но за това, разбира се, не биваше да говоря с Дамарис. — Изпитва угризения на съвестта. Опитах се го разубедя. Казах му също, че би трябвало да те познава по-добре, че споделяш чувствата му и се гордееш с него. Дамарис, мисля, че трябва да му кажеш това лично.
Лицето й поруменя.
— Не мога. Сама видя какво стана, Вини. Струва ми се, че когато съм при него, винаги го разочаровам. Та той си мисли постоянно за мама. Както и вчера вечерта. Беше вбесен, че не си сложих огърлицата, но аз просто не можех.
Очевидно не разбираше, че той не свързва огърлицата с Изабела. Запитах се доколко й е позната тази история.
— Дамарис — попитах, — какъв е произходът на колието?
Челото на Дамарис се набърчи.
— Не знам точно. Казват, че някога е принадлежало на Борджиите, но кой може да каже със сигурност? Татко не е споменавал нищо по този въпрос. Знам само, че огърлицата е дала началото на колекцията. Мама ми разказа някога цялата история. Смяташе я за извънредно интересна, но си спомням, че леля Марина я прекъсна. Тя никак не обича да се говори за миналото на татко.
При тези думи тя изхихика и лицето й се отпусна.
— Татко е бил още дете, когато отплавал като обикновен моряк в открито море. Според мама сигурно му е било ужасно трудно. Но той е имал приятел, англичанин, който е бил първи офицер на кораба и е взел татко под закрилата си. Един ден двамата играли на карти в една пристанищна кръчма някъде в Италия и приятелят му спечелил огърлицата от някакъв моряк. И двамата не са имали никаква представа за стойността й.
— И защо тя сега е собственост на баща ти?
— Избухнал пожар — отвърна Дамарис някак смътно, — и офицерът загинал. Татко спасил колието, защото много му харесвало. По-късно му се наложило да го заложи при сарафите и едва тогава научил каква вещ притежава. Взел парите, закупил стока в пристанището, продал я, след това купил още и така нататък. — При тези си думи тя се усмихна. — Сигурно сделките не са били съвсем чисти, но смее ли някой да пита? Най-хубавите неща винаги е запазвал за себе си. Това било началото на колекцията Калхън и на богатството ни. Винаги съм си мислила, че баща ми е трябвало да се роди през Ренесанса или през седемнадесети век. Виждам го с нож в пояса или като едноок пират.
Представата й за Рос Калхън сякаш не бе лишена от основание.
Дамарис започна да се прозява скрито, мислейки, че не я забелязвам. Затова й направих набързо масаж на краката, позвъних да донесат чай и я предадох в грижовните ръце на Меги.
Предложението на Уорън да се срещнем на езерото бе разумно. Нямаше никакъв смисъл да даваме на слугите материал за клюки, както и да наливам масло в нечий огън. Когато стигнах там, Уорън вече ме чакаше.
— Не бях съвсем сигурен дали ще дойдете — поздрави ме той.
— Напротив, зарадвах се много.
— Че ще карате кънки ли? Или защото ще видите най-сетне нечие друго лице? — Уорън ме изгледа изпитателно.
— Как стоят нещата във вила Калхън?
— Средна хубост. Маркизата все още не се е появила; не иска да бъде обезпокоявана. А мистър Калхън е махнал сбирката от зимната градина.
Уорън подсвирна с уста.
— Това не ми харесва. След фиаското от вчера вечер аз на негово място щях да си грабна куфарите и щях незабавно да се завърна в Италия.
Не споделях мнението му. Уорън не познаваше непреклонния нрав на рода Калхън. Не знаеше също, че Рос си е наумил да унижи Бостън и изобщо не държи да се превръща в галено дете на града.