Пръстенът на Медичите
- Автор: Джон Никол Сейнт
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Медичите». Краткое содержание книги:
— Не бива да мислиш за такива неща — отвърна Дамарис твърдоглаво. — Няма да ти разреша. И нека не говорим повече по този въпрос.
Реших да я послушам, тъй като съществуваше опасност отново да я връхлети някой от нейните пристъпи.
Нито Дамарис, нито Марина слязоха за вечеря. В замяна на това обаче се появи Рос Калхън и двамата се нахранихме в съвсем тесен кръг, доколкото този израз може да се използва на фона на просторната трапезария и многобройната прислуга. По мълчаливо споразумение разговаряхме единствено за изкуство, а не за лични неща. Открихме множество общи теми и не след дълго бариерите помежду ни паднаха. Продължихме да дискутираме на чашка мока в библиотеката. Когато най-накрая се изправих и понечих да се сбогувам, той пое ръката ми и се поклони.
— Позволете да ви благодаря за една от най-приятните вечери, които съм прекарвал тук от много време насам.
Едва на стълбището се сетих, че пропуснах да отворя дума за моето предстоящо заминаване.
Независимо от късния час поседях още известно време пред огъня, като си сресвах косите. В ума ми се въртяха цяла редица въпроси. Трябваше да реша дали да отпътувам, или да остана. Разумът ми казваше, че е по-добре да напусна, преди да съм свикнала с луксозния живот. Останех ли в този дом, зависимостта ми щеше да нарасне, а аз не бях готова да платя тази цена. Да не говорим за обвързаности от друг характер.
Дамарис твърдеше, че се нуждае от мен. От друго място също ме помолиха за помощ. Катализатор. Тази дума изникваше твърде често в съзнанието ми. Изпълнявах ли тази роля? Може би не бе съвсем безопасно да будя лъва?
И още нещо — останех ли в този дом, трябваше да намеря такъв начин на общуване с Уорън Слоун, който да не наранява нечии чувства. Разбира се, имах предвид Дамарис; меко казано, фактът, че най-добрата й приятелка си урежда срещи като днешната, бе проява на чисто безсърдечие. Винаги съм била наясно по този въпрос, макар че най-охотно предприемах своите малки бягства от дома. Не се заблуждавах изобщо по отношение на чувствата на Уорън спрямо нас двете, още по-малко пък се съмнявах във волята на Дамарис… и в своята собствена воля.
Ако си тръгнех, тези проблеми щяха да се решат от само себе си. От друга страна обаче психическото състояние на Дамарис бе крайно лабилно и щях да съм последната страхливка, ако в такъв момент я оставех без приятелство и опора. Особено ако се вземе предвид…
„Кажи си го направо, Вини.“ Особено ако се вземе предвид онова, което цяла вечер се мъчех да прогоня от съзнанието си. Вярно е, че немалко хора знаеха какви предмети съдържа колекцията Калхън, но медальона можеше да подмени единствено човек, комуто е известно, че той ще бъде част от експозицията: С други думи, или Рос Калхън, или пък Уорън Слоун.
Реших да не мисля повече по този въпрос. Бях толкова объркана, че престанах да вярвам както на тях двамата, така и на собствената си логика.
Реших да почета известно време, за да се разсея, но не успях да се съсредоточа и се приготвих за сън. В този миг обаче установих, че нещо не е в ред: Леонардо отсъстваше от стаята.
Първоначално не се разтревожих особено и започнах да го търся по чекмеджетата, в шкафа и под леглото, любимото му скривалище. Не го открих нито там, нито в съседния будоар, нито пък между завивките и възглавниците в стаята на Дамарис, където обичаше да почива понякога. Не исках да светна лампата, за да не я събудя и затова, доколкото бе възможно, прерових стаята на тъмно. От Леонардо обаче — нито следа.
Някой — Дамарис или човек от прислугата — бе оставял една от вратите отворена и котаракът сигурно се е изникнал през нея. Не се притеснявах, че може да е на улицата, защото той познаваше градския живот. Повече ме тревожеше реакцията на Марина, ако го хване да скита из къщата.
Поне не се налага да го търся в нейната стая, помислих си с яд. Марина щеше незабавно да го изхвърли, отрупвайки го с неособено ласкави епитети. Не по-различни слова щеше да чуе и от мен, стига да го откриех. Нямах избор — трябваше да го потърся. Облякох халата и пантофите, взех свещ и тръгнах надолу в тъмнината.
Претърсих залата, гостните стаи и дори библиотеката, макар и разтреперана от страх. От Леонардо нямаше нито следа. За щастие помещенията в този дом, обзаведени с малко мебели според строгия вкус на собственика, не предлагаха удобни скривалища за котараци с гъста жълта козина. Вратата с гоблена, водеща надолу, бе заключена здраво; ако Леонардо се е запилял в помещенията на прислугата, някой все щеше да го изнесе горе. Следователно трябваше да премина и през горните етажи. Взех горящата свещ отново в ръка и се заизкачвах храбро по стълбището.