Пръстенът на Медичите
- Автор: Джон Никол Сейнт
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Медичите». Краткое содержание книги:
Значи Марина бе разговаряла за мен с Рос. Запитах се дали той не е поставил моето оставане в къщата като ответно условие за провеждането на галапразненството.
— Може би — казах решително, — ще ми обясните какво по-точно имате предвид с думите „истината за Дамарис“.
Очите на Марина се разтвориха широко.
— Болезнените спомени, които крие тази къща, смущават душата на клетото дете. След смъртта на Изабела тя изпадна в истинско умопомрачение. Заминах с нея в чужбина, където състоянието й се подобри… защото забрави всичко. Той обаче я довлече обратно тук и тя старите видения я връхлетяха отново. Внушава си, че майка й идва, за да я накаже.
Думата ми се стори необичайна.
— Да я накаже ли?
— Моля ви, Лавиния, не ме измъчвайте с повече въпроси. Като дете обожавах сестра си. За мен нейната смърт бе ужасно потресение, което и до ден-днешен не съм преодоляла напълно. Представяте ли си обаче какво е изпитала Дамарис, която е присъствала? Заради нея в този дом всички спазват неписаното правило да не се говори за подробностите около смъртоносния инцидент. Можете да ми повярвате — тези обстоятелства бяха повече от достатъчни, за да доведат бедното дете до умопомрачение. — Изтощена от сериозността на изреченото, тя се отпусна на възглавниците си. В този момент приликата между нея и Дамарис бе огромна. Никога дотогава не я бях чувствала толкова близка, но и никога мненията ни не бяха се различавали толкова много.
— Просто не знам какво да ви кажа — отвърнах накрая. — Що се отнася до престоя ми тук, все още не съм решила кое е най-доброто. Мога само да ви уверя, че когато настъпи моментът, ще обсъдя този въпрос предварително с вас.
Напуснах покоите на маркизата, потънала в размисъл. Защото имаше още нещо, което не можех да споделя с никого — нарастващото влечение, което изпитвах към Рос Калхън.
Този следобед душата ми се разкъсваше от противоборството на две сили — чувството за дълг и себелюбието. Беше ми ясно, че Дамарис се нуждае от развлечения и разнообразие и приех със задоволство предложението й да досетим музея. Въпреки всичко вътрешно се надявах, че ще го забрави. Това обаче не стана и за съжаление по време на разходката бях доста разсеяна, нещо, което не подобава на една приятелка и придружителка. Исках да бъда сама, необходимо ми бе време за размисъл.
Всъщност не биваше да се учудвам, че сърцето и чувствата ми неизбежно и стъпка по стъпка ме влекат в точно определена посока — та нали още първата нощ аз четох „Загубения рай“ и сънувах низвергнатия ангел. Опитвах се постоянно да прогоня от себе си тези чувства, но напразно — те просто съществуваха! Нещата сигурно нямаше да се задълбочат чак толкова, ако в нощта след бала Рос Калхън, под въздействието на алкохола, не бе ми разказал историята на своя живот. Нощта, в която Дамарис — питах се какво ли знае тя — ме изпрати при него. Можех да се противопоставя на последния представител на клана Калхън, на бащата на Дамарис, на любовника на Марина (както предполагах от онази вечер)… да, на този човек можех да противостоя. Но пред самотния малък ирландски вестникопродавец, поел по света, за да спечели състояние, пред този любящ син, не успял да осъществи мечтата си, пред него бях съвършено беззащитна. Това момче прегърнах аз в онази нощ и той го разбра, независимо че не смееше да го признае пред себе си. Ясно осъзнавах, че в онази нощ пред камината ние сключихме здрав съюз.
Точно този следобед не бях в настроение да се възхищавам на класическата красота на музея и, вглъбена в себе си, отговарях съвсем разсеяно на въпросите на Дамарис.
— Лавиния. — Измъченият глас на Дамарис ме изтръгна от мечтанията ми. Погледнах я изпитателно. Лицето й бе пребледняло като платно, а на челото избиха капки пот. Тя сграбчи ръката ми и се опря на мен.
— Зле ли си? — попитах я загрижено. — Кажи, какво чувстваш в момента?
— Не знам… краката ми… болят ме… И тук също — При тези думи тя притисна корема си с ръце и се запревива от болки. — Помогни ми, Вини.
— Седни за малко. — Понечих да я заведа до една от вейките, но тя поклати глава.
— Не, не, заведи ме у дома. Бързо! — Решението й бе правилно. Когато стигнахме до изхода, тя вече почти не можеше да се придвижва. Спрях една кола и успях някак си да я настаня вътре. Отпусна се безсилна на тапицерията и застена. Снех й шапката и разкопчах горните копчета на жилетката; тя обаче изобщо не осъзнаваше какво става, тъй като бе припаднала. Пътят до къщата бе кратък, но ми се стори, че е изминала цяла вечност. Още с пристигането ни изпратих кочияша да извика Хопкинс. Той се появи незабавно, с един поглед схвана сериозността на положението, занесе Дамарис на ръце до стаята й и внимателно я положи на леглото.