Пръстенът на Медичите
- Автор: Джон Никол Сейнт
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Медичите». Краткое содержание книги:
— Пак се случи, нали? — попита тя със сподавен глас. Опитах се да си внуша, че е било само кошмар, но сега; като те гледам, съм убедена, че съм се заблуждавала.
— Какво искаш да кажеш? — попитах я предпазливо.
— Не искам да се самозалъгвам — отвърна тя. — Вече не. Татко също знае. — Тя замълча за момент. Опитах се да повярвам, че всичко това са съновидения, както твърда леля Марина, помъчих се да бъда храбра, както иска татко, само че, Лавиния, до гуша ми е дошло да се преструвам. Аз видях мама, сигурна съм, и тя… тя ме докосна. Бях будна, не може да става и дума за някакво кошмарно съновидение. Следователно или съм болна, или полудявам.
— Съществуват две възможности — намесих се с твърд глас. — Едната от тях е, че майка ти все още е жива…
Дамарис поклати само глава.
— Присъствах, когато умря. — При тези думи през тялото й премина тръпка, но очите останаха бистри.
— … или си видяла някого, когото си сметнала за майка си. — Съществуваха още две предположения, които обаче реших да й спестя: Едното бе, че майка й е жива, но по неизвестни причини държи този факт в тайна, а другото, още по-неразбираемо и страшно, гласеше, че някой съзнателно внушава на Дамарис мисълта, че я посещава майка й. Неочаквано си спомних какво преживях предната нощ в празната стая — усещането за нечие присъствие. За момент сърцето ми заби лудо.
— Или пък наистина съм ненормална — добави Дамарис твърдоглаво. — В такъв случай кръгът се затваря докрай. — При тези думи тя въздъхна. — Понякога ми се иска наистина да е така. Тогава животът ми щеше да е… по-лек. Несигурността е тази, която ме съсипва.
За мен е ясно едно — докато съм тук или ти ще спиш в стаята ми, или пък аз в твоята. Ако отново се случи нещо подобно, ще мога и аз да го видя със собствените си очи.
Очите на Дамарис се разшириха.
— При това положение няма да си тръгваш, нали?
— Може би заминаването ми наистина ще е най-доброто решение. Не е изключено също баща ти да отстъпи и да те върне в Италия.
— Не ми се вярва. Не, не, това никога няма да стане. А освен това няма да издържа тук сама. — Дамарис се изправи в леглото и заговори в онзи принудено весел тон, който обикновено означаваше, че отново крои нещо. — Нека повече не говорим по този въпрос. Моля те, позвъни за закуската, Вини. Ще кажем на Сара, че съм дошла в твоята стая, за да пием заедно кафе. Меги може и да се досети, но няма да каже никому; имам й пълно доверие, а следобед ще излезем на разходка и ще ми покажеш всички онези неща, които те привличат в музея.
Каквото и да се криеше зад думите й, бях много доволна, че я виждам тъй весела. Все пак по-добре да ме поревнува малко заради отношенията ми с Уорън Слоун, отколкото в среднощен час да й се явяват духове на покойници.
Надявах се предобед да се позанимая по-подробно с гоблена, а може би дори и да се заема с реставрирането му, но събитията се развиха по друг начин. Угризенията, който изпитвах, сякаш понамаляха малко, когато по-късно натиснах дръжката на вратата от отсрещната врата на коридора и тя се оказа заключена. Тръгнах надолу, но някой от прислугата ме пресрещна, за да ми съобщи, че маркизата моли да я навестя в стаята й.
Марина изглеждаше ужасно. Като изключим нощното премеждие, не я бях виждала от бала. Беше коренно променена. Косата й висеше, под очите й се очертаваха тъмни кръгове и за пръв път забелязах бръчки по бледото й, измъчено лице. Въпреки състоянието си обаче тя ме поздрави с някакво подобие на стария си блясък. Бях донякъде развълнувана от поведението й, тъй като до този момент отношението й към мен не беше твърде дружелюбно.
— Моля ви, седнете, мис Стантън. Простете, че ви приемам легнала, но бремето, което носим, ми се отрази по-зле, отколкото очаквах.
— Бремето ли, милостива госпожо?
— Състоянието на Дамарис. — Марина ме изгледа открито. — Досещате се какво имам предвид, нали? Ако е така, сигурно разбирате и причините за моето… негостоприемство. Когато човек обича някого, той не желае да разголва уязвимите му места пред другите. Опитвах се да скрия душевното объркване на Дамарис от външни хора. Може и да е било грешка… не знам. — Тя вдигна примирено рамене. — Освен това се надявах баща й най-сетне да разбере, че животът на Дамарис в тази къща е направо непоносим. Исках да получа от него разрешение да я заведа в Италия, където тя ще се почувства по-добре. В такъв смисъл вашето присъствие тук не съответстваше на плановете ми. Но мъжът на сестра ми, мис Стантън, е крайно твърдоглав човек. Той не отстъпва от решението си, макар че вижда колко страда бедната bambina. Затова, скъпа Лавиния — нали мога да ви наричам така — след като вече знаете истината за Дамарис, ви моля да ми помогнете. Както чувам, вече мислите да ни напуснете. Искам да ви помоля — заради Дамарис, да промените решението си.