Пръстенът на Медичите
- Автор: Джон Никол Сейнт
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Медичите». Краткое содержание книги:
— Не! Не ме пипай! Никой от вас не ми вярва! — При тези думи се облегна на мен, търсейки закрила.
Тя затрепери толкова силно, че се наложи да се намеся, макар и да разбирах, че нямам това право.
— Мисля, че трябва да си легне! Ще остана при нея! Не може ли тези въпроси да се обсъдят утре?
— Права сте. Да тръгваме, Марина. — Не бе възможно да се отгатне какво мисли Рос в момента. Повече думи не бяха нужни и последвах Дамарис, която тръгна, олюлявайки се, към стаята ми.
Заключих вратата и спуснах резето. Запалих свещта и камината, след което завих приятелката си в одеяла и сложих Леонардо в скута й като мъркаща грейка. Понечих да запаля газената лампа, но тя поклати буйно глава и ми направи знак да се откажа от намерението си. Седнах до нея, започнах да масажирам китките й, заговорих й успокоително и накрая пулсът й се нормализира. Помълчах малко и накрая попитах тихо:
— Какво те изплаши, Дамарис?
В началото изобщо не искаше да отвърне на въпроса ми, но когато най-сетне заговори, гласът й вече не звучеше истерично, а по-скоро примирено.
— Тя дойде отново. Майка ми. Бог ми е свидетел, Лавиния, видях я. Та аз не съм луда.
Ето от какво произтичаше страхът й.
— Не си, разбира се — отвърнах живо. — После, когато се успокоиш, пак ще поговорим, ако искаш. Сега обаче трябва да поспиш.
— Но не в моята стая. Няма да се върна там. — В гласа й отново се появи истерична нотка.
— В такъв случай ще останеш при мен — успокоих я аз.
— Остави свещта да гори. И сложи резето на вратите. — Затвори очи, едва когато се увери, че и двете резета са спуснати. Седнах до нея, Леонардо мъркаше, но все пак трябваше да мине известно време, докато успее да заспи.
Сутринта станах от леглото с болки в гърба. Разтрих болезнените места и неочаквано погледът ми падна на скъсаното парче плат върху леглото. Спомних си, че беше в ръката ми, когато Дамарис изписка; явно никой не го бе забелязал в настъпилата суматоха. Трябваше веднага да го занеса там, откъдето го взех, но се страхувах да оставя Дамарис сама. Не, истината бе, че изпитвах огромно любопитство. За свой срам трябва да призная, че в този случай инстинктът на антикваря надделя над правилата на благоприличието. Разгънах тихо и внимателно гоблена на леглото, като внимавах да не разбудя Дамарис.
Вече бях виждала нещо подобно на бала. Тъмният му фон приличаше на нощно небе, по което цветята бяха разпръснати като искрящи звезди. В мрака се движеха множество фигури — фигурки, събрани на групи, които танцуват, свирят и се шегуват, в средата бяха скупчени обаче по-големите фигури. В красива последователност от сцени бе изобразена легендата за двете сестри, точно като в песента на Дамарис. Преглътнах мъчително при тази гледка. Съзрях двама мъже, както и две жени със златисторуси коси. Едната от тях бе скръстила свенливо ръце пред гърдите си, точно на мястото, където златната огърлица докосваше разголеното деколте. През патината на четири столетия втъканите златни нишки блестяха насреща ми като огън.
Свещта все още гореше до кушетката, точно според желанието на Дамарис. Взех я и я приближих към гоблена, за да го разгледам по-отблизо. В този миг съзрях нещо, което не бях забелязала дотогава и свещта затрепери застрашително в ръката ми: Част от гоблена бе повредена — през централните фигури преминаваха три прореза, а на други места някой бе издърпал множество златни и вълнени нишки.
В първия момент реших, че виновникът е Леонардо. После обаче отново се вгледах внимателно и забелязах, че съм се лъгала. Нишките не бяха изтеглени, не, някой ги бе срязал сякаш с нож.
Понякога се питам дали събитията нямаше да се развият съвсем другояче, ако, без да казвам никому, бях отнесла повредения гоблен обратно в неизползваната спалня. Всеки разумен човек би постъпил точно по този начин, но аз бях антиквар и реставратор и не можех да оставя нещата така. Смятайки, че Лео е разкъсал гоблена, реших импулсивно да закърпя повредените места. Това желание не ме напусна, дори и когато установих, че виновникът не е той. Умеех добре да реставрирам старинни вещи и така сигурно щях да доставя удоволствие на Рос Калхън за Коледа. В случая обаче в мен говореше не толкова антикварят, колкото жената, попаднала в орбитата На Луцифер.
Когато се събудих на следващата сутрин, видях, че Дамарис се е свила на кушетката и ме наблюдава със сериозен, разумен поглед.