Пръстенът на Медичите
- Автор: Джон Никол Сейнт
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Медичите». Краткое содержание книги:
За мен бе ясно, че не аз бях тази, която прегръщаше, но ръцете ми сами се обвиха около раменете му. Сякаш цяла вечност стояхме прегърнати, а после той се свлече на колене и скри глава в моя скут.
Накрая си тръгнах и горе в стаята видях отпечатъците от пръстите му върху ръката си. А колието сякаш все още тегнеше на раменете ми.
Глава единадесета
На следващия ден всички бяхме уморени до смърт, самата аз спах почти до обяд и се събудих леко замаяна; отдадох състоянието си на коняка и късното лягане. Припомних си като през мъгла събитията от предната вечер и по-специално от втората й половина. Почувствах се много засрамена. Не можех да забравя срещата в библиотеката, но всичко ми изглеждаше като фантастичен сън. Не изпитвах особено желание да общувам скоро с Рос Калхън. „Той пи много, си казах. Сигурно е забравил всичко.“
Другояче стояха обаче нещата с надутите бостънски пуйки. Мисис Кабът положително не е била пияна по време на инцидента. В този миг лицето ми пламна като божур, въпреки че предната вечер не бях нищо повече от случаен свидетел, дочул два пъти неща, предназначени не за неговите уши.
Или може би изпълнявах функцията на катализатор? Не знам как ми хрумна тази мисъл, но ме преследваше странното чувство, че стоя на прага на важно откритие, чиято значимост все още не съм в състояние да оценя. Бях убедена обаче, че някой ден всичко ще се изясни. Пробен камък. Катализатор. Ако колието представляваше наистина един вид пробен камък в този дом, то именно аз бях човекът, който даде главния тласък камъкът да бъде изложен пред повече хора.
Катализатор и човек, който задава въпроси. Та нима не бях дошла в Бостън, за да задавам въпроси? Задаващият въпросите винаги е бил адвокат на дявола. Този образ витаеше наоколо, в различен облик, с променено облекло. Предната вечер Дамарис също се бе „преоблякла“, но в един момент дори и нейната маска падна.
В последно време бях изчела прекалено много книги. Запитах се дали съм замаяна вследствие на алкохола, но бързо отхвърлих тази мисъл. Не бях пила много коняк. Вероятно състоянието ми се дължеше на всичките тези фантазии, преследващи ме в последно време.
Станах от леглото, облякох се, без да се огледам в огледалото, хвърлих поглед в стаята на Дамарис, която все още спеше дълбоко, и слязох на партера. Къщата блестеше от чистота, сякаш някой бе минал през нея с магическа пръчка. С изключение на вазите с великолепни цветя нищо друго не напомняше за отминалия празник. На един поднос бе струпана порядъчна купчина визитни картички на дами, които са се отбили по време на сутрешната си разходка, за да изкажат благодарността си за бала. И тъй като Дамарис вече бе въведена в светското общество, тя също бе удостоена с посещения. В къщата се получиха прекрасни цветя за Марина и Дамарис, изпратени от благовъзпитани ергени, присъствали на бала. Колко изкуствени са всичките тези светски правила, помислих си и се почувствах изведнъж доста потисната.
Сутрешната поща лежеше разхвърляна на дългата дъбова маса. Прехвърлих пликовете повече по навик. За моя изненада открих името си на два от тях.
В първия имаше кратко писмо от Уорън Слоун — канеше ме следобед на кънки и след това на чай. Настроението ми се повиши. Нуждаех се точно от малко чист въздух. Пъхнах плика в джоба си и отворих втория. Без всякакво обръщение Рос Калхън лаконично се извиняваше за безотговорното си поведение предната вечер. Хвърлих писмото и плика в огъня. Но защо ли все пак съдържанието на написаното остави в мен слаб привкус на съжаление?
Къщата тънеше в тишина, а вратата към библиотеката бе заключена. Позвъних на Сара да ми занесе закуската в зимната градина, където щях да подновя работата си с надеждата да разсея тежките мисли. Експозицията от предната вечер вече не бе там, но за мое учудване и работното ни място не бе готово. От колекцията Калхън нямаше и следа.
Сара ми донесе кафето и започна да се извинява многословно.
— Не знам какво става, мис. Когато станахме тази сутрин, вратата бе заключена както обикновено, но от кухнята видяхме, че в библиотеката свети. „Това не ми харесва“, каза мистър Хопкинс и почука на вратата. Господарят му отговори лично: „Нямам нужда от помощ, сам ще се погрижа за всичко. Не пускай никого, преди да ти наредя.“ Беше пет часа сутринта, мис.
Значи Рос Калхън бе бодърствал цялата нощ. Очевидно Сара сметна мълчанието ми за знак, че можа да продължи изложението си.