Ключът на светлината
- Автор: Робертс Нора
- Серия: key #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на светлината». Краткое содержание книги:
Три жени. Три ключа. И едно осеяно с опасности и изпитания търсене.
„Как да се държа с мъж, който води огромното си глупаво куче със себе си на работа?“ — запита се тя. — „Може би по-точно, как да му устоя?“
Флин й даде знак с показалец да почака още минута и Малъри успя да разгледа работното му място. На едната стена имаше голямо табло, отрупано с бележки, статии, снимки и телефонни номера. Засърбяха я пръстите да въведе ред в тях, както и на бюрото му.
Етажерките бяха пълни с книги, някои от които юридически или медицински издания. Имаше телефонни указатели за няколко окръга в Пенсилвания, сборници с известни цитати и справочници за музика и кино.
Освен броеницата имаше топка йо-йо, серия оловни войници и няколко грамоти в рамки на вестника или лично на Флин, струпани на куп, сякаш не бе намерил време да ги закачи. И тя не знаеше къде би могъл да ги сложи, защото по-голямата част от единствената стена бе заета от таблото и също толкова голям календар за месец септември. Малъри се обърна, когато той завърши разговора и пристъпи към нея, но се отдръпна крачка назад.
Флин се спря.
— Проблем ли има?
— Не. Може би. Да.
— Какъв? — попита той.
— Усетих тръпка, когато те видях тук.
На лицето му се появи широка усмивка.
— Благодаря.
— Не. Не зная дали съм готова. Трябва да мисля за много неща. Не дойдох да говорим за това, но… вече се разсеях.
— Запомни мисълта си — каза, когато телефонът му звънна отново. — Хенеси. Аха. Аха. Кога? Не, не е проблем — продължи той и записа нещо в бележник, който извади изпод книжата на бюрото. — Аз ще се погрижа. — Затвори и изключи телефона. — Това е единственото спасение. Кажи ми нещо повече за онази тръпка.
— Не. Всъщност не зная защо заговорих за нея. Дойдох да те попитам за Джордън Хоук.
— Какво?
— Преди пет години е купил картина от галерията…
— Картина? За същия Джордън Хоук ли говорим?
— Да, на младия Артур, преди за изтръгне меча. Мисля… почти съм сигурна, че е от същия художник, който е нарисувал картината в „Уориърс Пийк“ и онази на другия ти приятел. Трябва да я видя отново. Беше преди години и искам да се уверя, че съм запомнила правилно всички подробности, а не ги изопачавам според желанието си.
— Ако си права, това е още едно странно съвпадение.
— Ако съм права, изобщо не е съвпадение, а всичко има дълбок смисъл. Можеш ли да се свържеш с него?
Докато умът му трескаво преценяваше подробностите и вероятностите, Флин отново заигра с броеницата.
— Да, но винаги е на път. Може би няма да стане веднага, но ще го открия. Не знаех, че Джордън е посещавал галерията.
— Името му не е в списъка на клиентите ни и предполагам, че е единствената творба, която е купил. Според мен това прави факта още по-важен. — Гласът й затрепери от вълнение. — Флин, самата аз бях решила да я купя. Тогава не можех да си го позволя, но се опитвах да свия някои разходи, за да я вместя в бюджета си. Продали са я в почивния ми ден. Точно когато се канех да отида при Джеймс и да го помоля за разсрочено плащане. Не мога да не повярвам, че всичко това означава нещо.
— Ще се обадя на Джордън. Предполагам, че я е купил за подарък. Той не е ценител на изкуството като Брад. Пътува и не обича да се обгражда с вещи.
— Трябва отново да разгледам картината.
— Разбрах това. Съгласен съм. Ще видя какво мога да направя днес и ще ти разкажа на вечеря.
— Не, идеята не е добра. Никак.
— За вечерята ли? Хората са възприели обичая да се хранят вечер още в зората на човешката история. Документирано е.
— Да вечеряме заедно не е добра идея. Не желая да прибързвам.
Флин остави играчката. Пристъпи от крак на крак и въпреки опита й да стои на разстояние от него сграбчи ръката й и я притегли към себе си.
— Някой кара ли те да бързаш?
— По-скоро нещо. — Малъри започна да усеща учестения пулс в гърлото си и дори в разтрепераните си колене. Нещо в хладната пресметливост, която издаваха очите му, й напомни, че той мисли с две-три крачки напред. — Слушай, проблемът е в самата мен, а не в теб, и… Престани — изкомадва тя, когато свободната му ръка обхвана тила й. — Едва ли мястото е подходящо за…
— Всички тук са репортери. — Кимна към стъклената преграда между офиса и общото помещение. — Отлично знаят, че се целувам с жени.
— Мисля, че съм влюбена в теб.
Тя усети как ръката му трепна, а след това се отпусна. Шеговитият и уверен израз изчезна от лицето му и на него се изписа изумление.
Стрели на болка и гняв пронизаха сърцето й.