Ключът на светлината
- Автор: Робертс Нора
- Серия: key #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на светлината». Краткое содержание книги:
Три жени. Три ключа. И едно осеяно с опасности и изпитания търсене.
— Има и още. Джеймс адски се ядоса. Кога за последен път си го виждала ядосан?
— Хм. Никога.
— Бинго. — Тод размаха пръст във въздуха. — Беше блед като платно, със стиснати устни. Почти просъска: — Стисна зъби, за да го имитира. — „Трябва да си поговорим, Памела. В офиса“.
— Какво отговори тя?
— Изтича нагоре по стълбите, а той след нея. После затвориха вратата, за мое разочарование. Не можах да чуя какво точно й каза, въпреки че се опитах да подслушам, но когато Памела се разкрещя, беше достатъчно ясно. „Опитвам се да направя нещо от тази галерия! — извика тя. — Каза, че ми даваш пълна свобода, а накъдето и да обърна, някой ми говори за прехвалената Малъри Прайс. Защо не се ожени за нея, по дяволите?“
— Охо! — Малъри помълча няколко мига и си представи сцената. — Виж ти.
— После Памела се разхленчи, че работела упорито, а никой не оценявал усилията й. Побягна навън и едва не ме събори. Беше толкова трогателно.
— Плакала е. По дяволите. — В сърцето на Малъри се прокрадна искрица съчувствие. — Сълзи на болка ли бяха или на гняв?
— На гняв.
— Добре тогава. — Безмилостно потуши искрицата. — Може би ще горя в ада, защото се радвам.
— Ще се пържим в един казан. Но докато все още сме живи хора със земни проблеми, мисля, че Джеймс ще те помоли да се върнеш. Сигурен съм в това, Мал.
— Наистина ли? — Сърцето й подскочи. — Какво каза той?
— Нищо. Но не изтича след Памела да я утешава, а до края на деня беше в офиса и преглеждаше счетоводните книжа. Когато си тръгна, изглеждаше много мрачен. Мисля, че идва краят на терора на Памела.
— Днес е хубав ден — въздъхна Малъри. — Чудесен.
— Трябва да тръгвам. Не се безпокой — каза Тод и стана. — Ще те държа в течение. Впрочем, картината, за която ме попита, портретът…
— Да, какво научи?
— Ако си спомняш, и на двамата ни се струваше, че в нея има нещо познато. Сетих се. Преди години получихме неизвестна творба с маслени бои, помниш ли? Младият Артур, когато се готви да измъкне меча от скалата.
Хладни пръсти притиснаха тила й, щом картината изплува в съзнанието й.
— Мили боже! Разбира се, че помня. Наситените цветове и пулсиращото сияние около меча.
— Определено е в същия стил и от същата школа като онази, която ми показа. Може би от същия художник.
— Да… възможно е. Откъде я получихме? Не беше ли чрез някаква агенция в Ирландия? Джеймс отиде в Европа за няколко седмици, за да купи нови творби. Тази беше най-забележителната. Кой я купи?
— Дори моята феноменална памет има граници, но направих справка. Джулия я е продала на Джордън Хоук, писателя. Роден е тук, но мисля, че живее в Ню Йорк.
Малъри почувства дълга, хладна тръпка.
— Джордън Хоук.
— Можеш да се свържеш с него чрез издателите му, ако искаш да попиташ за картината. Е, наистина е време да вървя, бонбонче. — Приближи се и я целуна. Обади ми се, когато Джеймс те повика. Искам да узная всички подробности.
Пет-шест души седяха пред компютри или разговаряла по телефони, когато Малъри стигна до третия етаж в сградата на „Диспеч“, където се намираше офисът на Флин. Веднага го видя през остъклените стени. Крачеше нервно пред бюрото си, прехвърляше сребриста броеница ту в едната, ту в другата си ръка и като че ли говореше на себе си.
Запита се как може да работи пред погледите на толкова хора и как понася непрестанното тракане, звънене на телефони и говор. Тя не би могла да съчини и едно изречение в подобна обстановка.
Не бе сигурна към кого да се обърне. Никой не приличаше на администратор или секретарка. Въпреки че в момента държеше ретро играчка, Малъри знаеше, че Флин е зает, влиятелен човек, при когото не може да влезе без предупреждение.
Докато стоеше, обзета от нерешителност, той седна на ръба на бюрото и за пореден път прехвърли броеницата от дясната си ръка в лявата и обратно. Косите му бяха разрошени, сякаш преди да вземе играчката, дълго е прокарвал пръсти през тях.
Бе облечен с тъмночервена риза с краища, натъпкани в спортния панталон, а под крачолите му се подаваха най-старите маратонки, които Малъри бе виждала.
Изведнъж цялото й тяло настръхна и сърцето й започна да бие учестено.
Нормално бе да я привлича, в това нямаше нищо лошо. Но не биваше да допуска толкова скоро да й въздейства по този начин. Беше неразумно, опасно и дори…
Флин погледна през стъклото и очите им се срещнаха за един вълнуващ миг. Когато й се усмихна, сърцето й се разтуптя още повече.
Пусна играчката в едната си шепа и й махна със свободната си ръка да влезе.
Малъри се придвижи между бюрата и когато прекрачи прага на отворената врата на офиса му, с облекчение видя, че не говори на себе си, а по телефона на режим „свободни ръце“. По навик затвори вратата след себе си и чу гръмко хъркане, което я накара да се огледа. Мо спеше, изтегнат между два шкафа.