Ключът на светлината
- Автор: Робертс Нора
- Серия: key #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на светлината». Краткое содержание книги:
Три жени. Три ключа. И едно осеяно с опасности и изпитания търсене.
Устните му трепнаха.
— Ще го имам предвид.
— Не би било зле да назначите още две касиерки за съботите, защото на касата винаги се образува опашка.
— Приемам забележката.
— Започвам собствен бизнес и наблюдавам как стават нещата.
— Салон ли ще откривате?
— Да — решително отвърна тя, въпреки че стомахът й се бе свил на топка. — Оглеждах подходящи помещения, преди да получа съобщението на Малъри да дойда тук.
Защо Малъри все още не се връщаше? Може би ентусиазмът й се бе изпарил, след като бе възвърнала спокойствието си. Зоуи не знаеше за какво да разговаря с мъж, който живее в такава къща и участва в управлението на огромен национален конгломерат, ако това е думата за подобна компания.
— Във Вали?
— Какво? А, да, търся помещение в града, не желая да бъде в големия търговски център. Мисля, че развиването на бизнес тук е важно, а и искам да работя близо до дома си заради сина си.
— Имате син?
Брад хвърли поглед към лявата й ръка и въздъхна с облекчение, когато не видя венчална халка.
Това не убягна на Зоуи. Изправи гръб и гордо вдигна глава.
— Да, Саймън е на девет години.
— Извинявайте, че се забавих толкова — каза Малъри, когато влезе. — Флин е вързал Мо за едно дърво отстрани. Къпе го с маркуч, но няма особена полза. Мокри го, миризмата не изчезва. Каза да попитам дали ти се намира излишен шампоан или сапун.
— Ще измисля нещо. Можеш да започнеш със снимките.
Малъри нагласи фотоапарата и изчака, докато стъпките му заглъхнат.
— Твърде много богове край нас — прошепна тя на Зоуи.
— Моля?
— Брадли Чарлз Вейн IV. Чар като неговия удря една жена право в хормоните.
— Външността е генетично заложена — почти изсумтя Зоуи. — Характерът и маниерите се развиват.
— Явно на него се е паднал доста голям дял от гените на красотата. — Малъри свали апарата. — Оставих те с впечатлението, че ме е разстроил. Не беше така, наистина.
— Може би. Но е арогантен сноб.
— Така ли? — Язвителният тон на Зоуи я накара да примигне. — Не съм забелязала това. Не мисля, че Флин би поддържал приятелство с човек, който може да бъде наречен „сноб“. Дали е арогантен, все още не мога да преценя.
Зоуи разтърси рамене.
— Сблъсквала съм се с този тип мъже. За тях е по-важно да изглеждат добре, отколкото да бъдат човечни. Както и да е, мнението ми за него не е важно. Важното е картината.
— Съгласна съм. Това, което каза — че се връзва с другата… мисля, че е вярно и че има поне още една. Трябва да я открия. Нещо в тях или свързано с тях ще ме насочи към ключа. Най-добре е отново да се заловя с книгите.
— Искаш ли помощ?
— Ако имаш възможност.
— И аз тръгвам. Трябва да свърша едно-две неща, но после ще дойда.
Десета глава
Докато носеше шампоана, Брад чу запалване на кола. Застана до прозореца и мислено изруга, когато видя Зоуи и Малъри да потеглят.
Струваше му се, че здравата е оплел конците. Обикновено не отблъскваше жените от пръв поглед, но обикновено въздействието им не го връхлиташе със силата на огромен юмрук. Имайки предвид това, предполагаше, че може да бъде оправдан, че не се бе представил в най-добрата си светлина.
Слезе на долния етаж и се върна в голямата приемна, вместо да излезе навън. Загледа се в картината така, както я бе съзерцавал на търга и безброй пъти, след като я бе купил.
Би платил всяка цена за нея.
Това, което бе казал на Малъри и Флин, бе вярно. Беше я купил, защото е великолепна и завладяваща и заради приликата на едно от лицата с приятелката му от детинство.
Но друго лице от картината го бе привлякло толкова силно, че се бе почувствал замаян. От пръв поглед се бе влюбил до полуда в това лице, лицето на Зоуи.
Струваше му се странно един образ от картина да му въздейства така. Чувствата му бяха още по-сложни сега, когато бе разбрал, че тази жена съществува.
Не престана да мисли за това, докато привеждаше къщата си в ред, както и по-късно, когато двамата с Флин качиха на хълма и седнаха на оградата на „Уориърс Пийк“.
Отвориха по една бира и се загледаха в екзотичния силует на фона на мрачното небе.
Някои от прозорците светеха, но докато мълчаливо пиеха бирите си, не видяха никого да преминава зад стъклата.
— Може би вече знаят, че сме тук — каза Флин след известно време.
— Ако вземаш на сериозно теорията на приятелката си ги смяташ за келтски богове с няколко хиляди години живот зад гърба си, да, сигурно знаят.
— Някога беше с по-отворено съзнание — отбеляза Флин.
— О, не. Джордън веднага би се вкопчил в тази история, но не и аз.