Потомците на Шанара

Детето беше зад него, а гласът му бе тих и неприятен.

— Старото Тресавище — прошепна тя — Там живеят Върколаци. Познаваш ли ги, Елф? — замръзна — Ще те дам на тях, ако не ме прегърнеш. Ще те изядат, въпреки магията ти.

Пар събра Всичките си сили, отхвърли тези, които го държаха, и се освободи. Призракът изсъска и се отдръпна, а Паяците Гноми се уплашиха и преградиха пътя му. Той тичаше насам-натам. Космати ръце се протягаха, за да го сграбчат.

Изгуби се сред тела и гласове, чувайки само своя собствен, който крещеше някъде отвътре.

Изведнъж се оказа на ръба на скалата. Извика всичката магия на молитвените песни, за да създаде видения за преследващите го Гноми и отчаяно се опитваше да си пробие път сред тях. Призракът изчезна някъде сред дима и сенките.

След това усети, че губи почва под краката си. Опита се да се хване за преследвачите или за каквото и да било, но не успя. Падна от скалата в нищото, изпълнено с мъгла. Търкаляше се през глава надолу по склона между храсти и треви. Като по чудо избягваше скалите, които можеха да го осакатят или убият. Всичко завърши с един последен полет и настана мрак. Известно време беше в безсъзнание — не знаеше колко точно. Когато отново се събуди, откри, че е в нещо като легло от изпочупени храсти и треви. Разбра, че вероятно те са му спасили живота. Полежа там без дъх, заслушан в ударите на сърцето си. Когато силата му се възвърна, а мислите се проясниха, стана бавно и се огледа. Цялото му тяло бе ожулено и наранено, но като че ли нямаше нищо счупено. След това се ослуша. Някъде отгоре чуваше гласовете на Паяците Гноми. Знаеше че ще дойдат за него. Трябваше да се махне. Огледа се наоколо. Нощта падаше бързо. Дребни, почти невидими животинки подскачаха и си пробиваха път сред високите треви. Тинята наоколо бълбукаше, а скрити мочурища обграждаха малки островчета от здрава земя. Пречупени дървета и храсти в гротескни пози допълваха картината. Звуците бяха далечни и без посока.

Пар пое дълбоко въздух, за да събере решителност. Предполагаше къде е. Беше на хребета Тофър. След падането се беше озовал в Старото тресавище. В опита да избегне съдбата си, я бе срещнал по-бързо. Беше попаднал точно там, където Призракът го плашеше, че ще го изпрати — в земите на Върколаците. Стисна челюсти и потегли. Все още бе в края на тресавището — помисли той. Хребетът все още беше зад него и му служеше като пътеводен знак. Ако можеше да го следва достатъчно на юг, щеше да се измъкне. Но трябваше да побърза.

Почти усещаше как го наблюдават Върколаците.

Приказките за тях отново се върнаха в мислите му. Това бяха древни магически чудовища, които преследваха загубили се в тресавището същества, като крадяха силата и душата им и се хранеха с техния живот. Паяците Гноми бяха основната им храна. Те вярваха, че Върколаците са духове, които искат да бъдат усмирени и им пренасяха жертви. Тази мисъл смрази Пар. Това беше пожелал Призракът.

Изтощението го забавяше и го правеше нерешителен. Няколко пъти се препъна, а веднъж влезе в тинята до глезен, но бързо се измъкна. Погледът му беше замъглен, а по гърба му се стичаше пот. Горещината на мочурищата бе непоносима дори през нощта. Погледна към небето и осъзна, че последната светлина се губи. Скоро щеше да е тъмно като в рог. Тогава нямаше да вижда нищо.