Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
— Къде беше тя? — попита той възбудено.
Гарет Джакс сви рамене:
— Не съм много сигурен. Може би… — но не довърши.
Джеър се обърна към Слантър, но и гномът го гледаше недоумяващо:
— Не знам. Всичко стана толкова бързо. Как го направи, момче? Благодарение на песента, нали? Това е магията, която притежаваш.
— И магията на Краля на Сребърната река — добави бързо Джеър. — Е, сега вече вярвате ли ми?
Слантър се намръщи и поклати глава:
— Няма да отида в Анар — измънка той.
— Имам нужда от теб, Слантър.
— Нямаш нужда от мен. С магия като тази ти не се нуждаеш от никого. — Гномът му обърна гръб. — С песента си ще стигнеш до Мейлморд, също като сестра си.
Джеър потисна яда, който се надигаше в него. Пъхна отново Кристала и торбичката със Сребърния прах в куртката си.
— Тогава тръгвам сам — заяви той гневно.
— Не засега. — Гарет Джакс метна торбата си на рамо и тръгна през поляната. — Преди това ще те изпратим до Кълхейвън, гномът и аз. После сам ще можеш да разкажеш историята си на джуджетата. Друидът и сестра ти трябва вече да са изминали този път или най-малкото джуджетата са уведомени, че те са тръгнали натам. Във всеки случай трябва да видим дали някой от тях ще разбере нещо от всичко, което ни разказа.
Джеър се забърза след него:
— Какво искаш да кажеш, че съм си измислил всичко това? Спри за малко и ме изслушай. Защо ми е да го правя? Каква причина бих могъл да имам? Хайде де, кажи ми!
Гарет Джакс грабна наметалото и одеалото на младежа от и му ги подхвърли, докато вървяха:
— Не си губи времето да ме разпитваш какво мисля — отвърна той спокойно. — Ще ти отговоря, когато съм готов.
Двамата изчезнаха сред дърветата и тръгнаха по пътеката, която водеше на изток по крайбрежието на Сребърната река! Слантър ги наблюдава, докато се загубиха от погледа му с изкривено от гняв лице. После вдигна торбата си и се забърза след тях, като си мърмореше нещо под носа.
ГЛАВА 12
През по-голямата част от деня Брин Омсфорд и Роун Лий вървяха с Аланон на север към Крепостта на Паранор. Избраната от друида пътека беше дълга и заобиколна. Пътуването беше бавно и трудно. Местността беше насечена от стръмни склонове, тесни проходи и затрънен горски пущинак, затова пък нямаше гноми, Призраци Морди и други зли същества, които биха могли да нападнат нищо неочакващия пътник. Точно по тази причина Аланон я беше избрал. Той беше твърдо решил независимо от всичко, което можеше да ги връхлети в това пътуване, никога повече да не излага на смъртна опасност живота на момичето от Вейл.
Ето защо не ги преведе през Палата на кралете, както беше направил навремето с Ший Омсфорд. Едно минаване оттам щеше да ги принуди да изоставят конете и да вървят пеша през подземните пещери, където бяха погребани кралете на миналото и при всяка крачка можеха да се задвижат капани. Там стражи дебнеха всеки, който се опитваше да премине. Не ги прекара и през Раб до Прохода Дженисън. Това предполагаше да яздят сред открито пространство, където можеха да бъдат лесно забелязани. Пък и един такъв поход щеше да ги отведе прекалено близко до горите на Източната земя и до врага, който те се опитваха да избегнат. Вместо това друидът ги поведе на запад по крайбрежието на Мърмидън през гъстите гори, прикриващи по-ниските склонове на Драконовите зъби, които водеха от Шейлската долина към гористата планина на Тирзис. Яздеха на запад, докато най-после стигнаха прохода Кенън, висока планинска пътека, която ги отведе далеч в Драконовите зъби, на мили разстояние на север сред горите около замъка на Паранор.
Призори на третия ден те се спуснаха от Кенън в долината под него. Ранното утро беше сиво и неумолимо като стомана. Небето беше заоблачено, а въздухът студен като през зимата.
Яздеха един зад друг по тесния проход между голите и сурови склонове на планината. Имаха чувството, че животът беше спрял. Вятърът се носеше по пустите скали в яростни пристъпи и те вървяха с наведени глави, за да не ги отнесе. Долу се простираше гористата долина, където се намираше замъкът на друидите — мрачен и отблъскващ. Рядка мъгла скриваше от погледа островърхата кула на крепостта в далечината.
Докато яздеха Брин Омсфорд се бореше с натрапчивото усещане за предстояща опасност. Някакво предчувствие, което се появи веднага след като напуснаха Шейлската долината и оттогава не я изоставяше. Преследваше я тайно и коварно, една навъсена и неприветлива сянка като земята, през която яздеше, нещо изплъзващо се, което дебнеше сред скалите и зъберите. То притичваше от едно място на друго и я наблюдаваше притворно и злонамерено. Свита в пътното наметало, мъчейки се да извлече всичката топлина от надиплените му гънки, Брин остави коня да я води по тясната пътека, изтормозена от присъствието, което усещаше, че я следва неотклонно.