Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Храбър мъж се засмя: „Да, започваш да разбираш, нали, приятелю? Разбираш към какво може да се стреми човек под моето водачество.“
— И ще става още по-добре. Видях откъслечни образи от новото ни бъдеще. Мисли, Летящ ястреб, мисли, че можеш да пленяваш не само жени, но и мъже. Представи си, че добиеш такава голяма Сила, че други ще вършат всичко вместо теб. Това може да се осъществи. Ние можем да го осъществим.
Летящ ястреб наклони глава и плесна коленете си с длани.
— Ще дойда да те видя утре сутринта. Тогава ще поговорим повече. Само исках да те уведомя, че заплахата от връщане на Вълчето племе е премахната.
— Изпарила се е като утринна роса.
— Точно така. — Летящият ястреб се усмихна. — Жена ми, Двете рози, ми е опекла бут от планинска овца. Ще ида да си похапна. Не съм я виждал от една луна насам. Може би Духът ми ще успее да посее още едно дете в утробата и… и в утробата на Вълчата жена. Ако се опазя да не ми издере очите, разбира се.
— Върви си. Предай поздравите ми на Двете рози и на новата си жена от Вълчето племе.
Летящ ястреб се изправи.
— Едва ли новата ми жена я е грижа за твоите поздрави, Човеко с летяща душа. Чудя се дали Двете рози е успяла да я научи да говори като човешко същество.
— Сигурно сам ще разбереш.
Военният водач излезе навън във виолетовия сумрак. Храбър мъж се обърна към Бяла врана:
— Поели са на изток. Защо ли?
— Може твоята Бяла пепел да е при тях. Може и тя да е поела към равнините.
„На юг — просъскаха гласовете. — На юг… със Силата.“
Той присви очи, загледан в огъня.
— Не. Щях да разбера. Силата щеше да разбере. Тя е родена при Земните хора. Там ще се върне.
Бяла врана провери дали е готова врящата чорба и легна до него.
— Знаеш ли, Летящият ястреб е прав. Ти си мъдър водач. При сражението с Вълчето племе не загинаха и две десетки от нашите воини. Силата ти нараства.
— Достатъчно, за да откъсне Строшените камъни от старите им обичаи?
По челото и се появиха бръчици, докато размишляваше. Той се любуваше на тънките и вежди и гледаше как светлината на пламъците играе по гладката кожа на лицето и. Протегна ръка, прокара пръсти по ръба на челюстта и и я погали по шията.
— Не знам — каза тя. — Докато ги водиш мъдро и използваш Силата, която имаш, ще те следват. Но нощем, завити в постелята си, ще се колебаят и размишляват.
— Но Летящият ястреб и воините му няма да постъпят така.
Тя му се усмихна развеселена:
— Те са като вълци. Вкусиха прясна кръв и сега жадуват за още.
Той кимна:
— И аз възнамерявам да им я дам.
Тя хвана ръцете му със своите.
— Вярно ли е онова, което каза на Летящия ястреб? Наистина ли виждаш в Сънищата си величаво бъдеще за Строшените какмъни?
Лицето му се обтегна.
— Все още не го виждам много ясно… само откъслечни образи. Неща, които не разбирам. Виждам четириъгълна планина, направена от квадратни камъни, които хората са поставили един до друг. И пера… Виждам пера — във всички цветове, които можеш да си представиш. На върха на планината от квадратни камъни е застанал мъж, вдигнал обсидианов нож към Слънцето. От върха му капе кръв. — Той пое дълбоко дъх. — Когато сънувам този Сън, усещам възбуда в слабините си, сякаш аз ще посея семето, което ще зачене този мъж.
Тя кимна, сякаш виждаше това в душата си.
— Може би вече си го направил.
Той я изгледа изпитателно.
Тя се премести, галейки го по главата с дългите си пръсти.
— Силен народ. Могъщ народ. Това ще създадем ние.
— Ние?
Ъгълчетата на устата и потрепнаха самодоволно. Очите и сякаш станаха по-дълбоки, притегляха го.
— Кръвотечението ми закъсня, Храбър мъж. Сутрин ми се повдига. Започнала съм да напълнявам. Мисля, че си заченал своя син. Намери своята Бяла пепел, спи с нея колкото пъти искаш. Да видим кое от децата ти ще изкачи тази каменна планина и ще вдигне окървавения нож.
Малката вълча статуетка до коляното на Храбър мъж проблясваше на светлината на огъня.
8.
— Прочисти съзнанието си — каза Пеещите камъни на Бяла пепел. — Вслушай се в несъществуващия глас.
Очите на Човека с летяща душа се изпълваха със спокойствие, докато я наблюдаваше. Двамата седяха с кръстосани крака на неравните камъни, осеяли върха на високия хребет. Старецът сякаш се бе слял със скалите. Връхната му дреха от кожа на планинска овца имаше същия жълтеникавокафяв цвят като камъните наоколо. Една плосковърха шапка от боброва кожа покриваше сребристата му коса.
Бяла пепел се замисли съсредоточено върху тихите думи на стареца и се намръщи.