— Да бъде така, както желае Бог и кралят — търпеливо промълви рицарят. — Не оспорвам справедливостта на неговата присъда и не желая екзекуцията ми да се отлага.
Де Уо тръгна към изхода. Той вървеше много бавно; преди да излезе, се обърна и погледна шотландеца още веднъж. Личеше си, че всички житейски грижи са оставили рицаря и мисълта му се е съсредоточила само в молитвата. Обикновено де Уо, този корав английски барон, не проявяваше особена чувствителност, но в дадения случай състраданието му пламна с неудържима сила. Той припряно се върна към купчината слама, на която лежеше пленникът, хвана окованата му ръка и с цялата сърдечност, на която беше способен грубият му глас, произнесе:
— Сър Кенет, млад си още, имаш баща. Един ден и моят Ралф ще достигне твоята възраст. Оставих го край брега на Иртън и на раздяла го видях как сръчно язди своето конче. До последната нощ си казвах: дай Боже да порасне такъв като тебе. Не мога ли да сторя нещо за теб, да кажа нещо в твоя полза?
— Нищо — едва се чу тихият му шепот. — Аз напуснах своя пост… Повереното ми знаме изчезна… Когато палачът и ешафодът бъдат готови, главата и тялото ми на драго сърце ще се разделят.
— Боже милостиви! — продължи де Уо. — По-добре аз да бях поел лично охраната на знамето! Всеки вижда, че тук има някаква тайна, макар че не може да се разбере каква е работата. Страх ли? Каква глупост! Никой страхливец не се бие като тебе. Измяна ли? Хората, станали изменници, не умират толкова спокойно. Сигурно са те отделили с някаква хитрост от твоя пост. Планът сигурно е бил добре скроен. Може да си чул вик на девойка, която зове на помощ, а може и да си се увлякъл по нейните весели очи. Не се изчервявай — всички са ни изкушавали такива съблазни. Моля те, разкрий истината не пред свещеника, а пред мен. Ричард е милостив, когато гневът му се уталожи. Искаш ли да ми кажеш нещо?
Злополучният рицар извърна главата страни и пророни:
— Не, нищо!
Де Уо, изчерпил красноречието си, се обърна и скръстил ръце на гърдите, излезе от шатрата. Той изпитваше мъка, доста по-силна, отколкото бе редно, и дори го бе яд на себе си, задето незначително събитие като смъртта на някакъв шотландец толкова го е развълнувало.
— Да — мърмореше си той, — в Къмбърланд тези боси шотландски голтаци са наши врагове, а тук, в Палестина, човек ги възприема почти като братя.
Шестнайсета глава
У тази дама няма ум,
о, друже, не дири го;
но приказки от нея чуй:
като порой преливат.
Песен
Високоблагородната Беренхария, дъщеря на Санчо, Наварския крал, и съпруга на героичния Ричард, бе смятана за една от най-хубавите жени на своята епоха. Снагата й бе крехка, но прекрасно изваяна. Кожата й беше с необичайно нежен цвят, рядко срещан в страната й; гъста светла коса обрамчваше челото й, а чертите на лицето й бяха толкова свежи, че изглеждаше дори по-млада от младежката си възраст, която не надхвърляше двайсет и една година. Може би тъкмо тази нейна външност я караше да се държи като малко момиченце и да смайва околните с капризите си, съвсем естествени според нея за млада кралица, чиято титла и възраст и дават възможност да изпълнява всички свои прищевки. Характерът й беше добродушен и когато й се възхищаваха и й оказваха почит и преклонение (но се изискваше твърде голямо преклонение), нейната учтивост и доброта нямаха равни. Но тя имаше една особеност, присъща на всички тирани: колкото повече й отстъпваха, толкова повече жадуваше да увеличи властта си над хората. Понякога, макар всичките й желания да бяха изпълнени, тя се преструваше на болна и потисната; налагаше се лекарите да си блъскат главите и да дават названия на несъществуващи болести, а придворните й дами да напрягат цялото си въображение, за да измислят нови игри и забавления. Най-често лекуваха болестта й с някоя шега или весела лудория, а кралицата, която бързо преминаваше от потиснатост към весело лудуване, изобщо не се питаше дали тези весели шеги подобават на високото й положение, дали не причинява страдания на околните. Тя беше сигурна в любовта на своя съпруг и в могъществото на високото си положение, затова смяташе, че лесно може да заличи всички неприятности, които лудориите й причиняваха на хората. Накратко, тя лудуваше непринудено като млада лъвица, без да разбира колко си патят от ноктите й онези, с които си играе.
Кралица Беренхария страстно обичаше мъжа си, но се страхуваше от гордия му и груб характер. Разбираше, че по ум е доста по-долу от него и се дразнеше от честите му разговори с Едит Плантагенет. С нея Ричард разговаряше с удоволствие, защото братовчедката му бе доста интересна събеседничка, по-добре разбираше краля и проявяваше по-благородни мисли и чувства от неговата прекрасна съпруга. Не може да се каже, че Беренхария мразеше заради това лейди Едит или й желаеше злото, защото при цялото си самомнение тя беше добродушна и пряма. Но дамите от нейната свита, доста проницателни в някои неща, отдавна бяха забелязали, че остротите по адрес на лейди Едит действат върху настроението на английската кралица по-добре от всякакви лекарства. Това откритие доста бе разкрепостило свободата на тяхното въображение.
![Ричард Лъвското сърце [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/4/2/9/9/richard-lvskoto-srce-bg-download.jpg)
