Любовният сезон на търтеите
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Савина Манолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовният сезон на търтеите». Краткое содержание книги:
— Да — отвърна той. — А ти?
Благоразумието ме принуди да прибягна към конспирация.
— Да — излъгах, — на разходка. Току-що срещнах госпожица Пърбрайт.
При споменаването на това име той примижа, сякаш му се обади стар зъбобол.
— Ами? — измънка. — Значи госпожица Пърбрайт, а?
Преглътна няколко пъти. Виждах, че на устните му трепти въпрос, но виждах също как от него му се повръща, защото, след като изломоти думите „Беше ли…“, продължи да преглъща. Тъкмо се канех да засегна положението на Балканите, за да не замре напълно разговорът, и той изплю камъчето.
— Беше ли Устър с нея?
— Не, сама беше.
— Сигурен ли си?
— Съвсем.
— Може да се е спотайват наоколо. Зад някое дърво.
— Срещнах я на гаровия площад.
— Да не е бил зад вратата на гарата?
— Не.
— Странно. Напоследък човек не може да я види без Устър — изсъска той и заскърца със зъби.
Опитах се да уталожа тревогата му, която видимо го разяждаше отвътре като солна киселина. Несъмнено и той бе забелязал долните попълзновения на Гъси и зеленоокото чудовище55 го бе сдъвкало и изплюло без остатък.
— Те са стари приятели — казах аз.
— Нима?
— Разбира се. Познаваме се… познават се от ранно детство. Ходили са заедно на уроци по танц.
В момента, в който изрекох тези думи, съжалих, защото онзи реагира като ощипан по неназоваемо място.
Не мога да твърдя, че челото му се помрачи, защото нямаше накъде повече, но забележимо се нагърчи. Също като на лорд Байрон, зачетен в критика на последната си стихосбирка и несъгласен с нея. Не се изненадах. Влюбеният мъж, притеснен от съществуването на съперник, би изгледал на кръв представата как любимото създание валсира в обятията на съперника му по време на урок по танци и другарски споделя с него млякото и бисквитите по време на почивката в единайсет часа.
— О? — изсвистя той като последно издихание на празен сифон. Което само по себе си ме впечатли и оттогава все се опитвам да изсъскам, докато произнасям буквата „о“. — Били са заедно на уроци по танц значи? На едни и същи уроци, а?
И се потопи в траурни мисли. Когато отново заговори, гласът му бе дрезгав и напресекулен.
— Разкажи ми повече за Устър, Гъси. Приятел ли ти е?
— О, да.
— Отдавна ли го познаваш?
— Съученици сме.
— Предполагам, че е бил рядка гадина като малък. Парият на училището, нали? Никой не е искал да седи с него на един чин?
— О, не.
— Значи се е променил като е пораснал. Положително е регистрирал упадък, защото от всички хлъзгави змии, които някога съм имал нещастието да срещна, той е най-хлъзгавата.
— Наричащ го хлъзгава змия?
— Нарекох го хлъзгава змия и съм готов да го повторя. Влечугава рибемутреста отрепка!
— Не е лошо момче.
— Това си е твое мнение. Но не и мое, както и на всички почтени хора. Адът гъмжи от лекета като Устър. Какво, по дяволите, намира това момиче в него?
— Не знам.
— Никой не знае. Проучих го внимателно и непредубедено и мога убедено да твърдя, че е напълно лишен от обаяние. Преобръщал ли си някога плосък камък?
— Случвало ми се е.
— И какво изпълзява изпод него? Гмеж от неапетитни твари, негови студенокръвни братя. Казвам ти, Гъси, ако сложиш парче вмирисано сирене под микроскоп и ме накараш да погледна, първото нещо, което ще кажа като го фокусирам, ще е: „Здрасти, Устър!“
И се отдаде за секунда на Байроновски мисли.
— Знам с какъв мижав довод ще ми излезеш, Гъси — продължи той. — Ще кажеш: „Устър не носи вина, задето прилича на уголемен червей в развалено сирене.“ И ще бъдеш прав. Човек трябва да е справедлив. Но не само отблъскващата му външност потриса добрите хора. Той е заплаха за обществото.
— Хайде, стига.
— Как да стига? Чу какво каза леля Дафни след пристигането ти. За отвратителният Устър, който непрекъснато крадял полицейски шлемове.
— Не е непрекъснато. Само веднъж, след гребните гонки.
Той се намръщи.
— Гъси, не ми харесва начинът, по който го защитаваш. Вероятно се имаш за човек с широки възгледи, но трябва да внимаваш за последиците от подобно свободомислие. Може да се изроди в истинско морално късогледство, фактите са солидно подплатени с доказателства. Във всеки свой свободен момент Устър хуква из Лондон да преследва нещастните полицаи, да ги обижда и да им пречи да изпълняват служебните си задължения, като превръща живота им в ад. Ето какъв е твоят Устър.
Млъкна и за миг пак потъна в мисли. След това по лицето му отново пробяга мускулният гърч, който напоследък използваше като пълноценен заместител на усмивката.
— Но ще ти кажа едно нещо, Гъси. Искрено се надявам да опита нещо подобно и тук, защото сме готови да действаме.
55
Така нарича Шекспир ревността в „Отело“. — Б.пр.