Любовният сезон на търтеите
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Савина Манолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовният сезон на търтеите». Краткое содержание книги:
— Научил, че тя заминава на следващата сутрин и тъй като нямал нищо за спомен от нея, през нощта се вмъкнал в резиденцията на губернатора и взел от тоалетката й розата, която вечерта била забола в косите си. Синтия го заварила в момента, когато я вземат, и като го познала, много се разстроила.
— О, значи си бил обръснал брадата?
— Не, все още бил с брада, но тя го позната, когато изрекъл името й. Последвала трогателна сцена, в която той признал колко силно я обичал и как дошъл да открадне розата й, а тя му казала, че брат й умрял и на смъртното си ложе признал, че той е виновен в престъплението, за което Мървин лежал в затвора. И тогава влязъл сър Хектор.
— Страхотен момент. Силен.
— Той, естествено, си помислил, че Мървин е крадец и го застрелял, а Мървин издъхнал с розата в ръка. Звукът от изстрела разбудил къщата. Губернаторът влязъл тичешком и попитал: „Липсва ли нещо?“ А Синтия с нисък, едва доловим глас промълвила: „Само една роза.“ Това е историята на Мървин Кийн.
Трудно ми беше да изляза с уместен коментар. Казах: „О, а!“, но усетих, че има място за редакция. Истината е, че бях леко сащисан. Винаги съм предполагал по един такъв смътен, неформулиран начин, че госпожа Бинго пише несравними боклуци (Бинго притеснено и забързано сменя темата, когато някой спомене продукцията на по-добрата му половинка), но все пак не подозирах, че е способна на подобен бълвоч.
Ала Басет не ми остави време за литературна критика. Беше възстановила оцъкления поглед, а сълзите в очите й бяха по-видими от всякога.
— О, Бърти — потрети тя и гласът й, подобно на Синтиевия, беше нисък и едва доловим. — Отдавна трябваше да ти подаря моя снимка. Така се упреквам. Но смятах, че за теб ще е твърде болезнено, твърде тъжно да си припомняш какво си загубил. Сега разбирам, че съм сбъркала. Не си могъл да понесеш напрежението. Трябвало е да се сдобиеш с нея на всяка цена. И затова, също като Мървин Кийн, си се промъкнал в къщата и си я откраднал.
— Какво!
— Да, Бърти. Между двама ни не може да има преструвки. И не мисли, че ти се сърдя. Трогната съм, трогната съм по-дълбоко, отколкото бих могла да го изразя, и — о! — толкова, толкова съжалявам. Тъжно нещо е животът!
Тук вече бях съгласен.
— Тъжно и още как!
— Нали видя приятелката ми Хилда Гъджън? Още една трагедия. Цялото й щастие рухна, защото се скара с мъжа, когото обича — името му е Харолд Анструдър. Преди време взели участие в състезанието на смесени двойки в някакъв турнир по тенис и според нея (аз не разбирам нищо от тенис) той упорито освинвал играта, както тя се изрази. Май искаше да каже, че всеки път, когато топката литвала към нея и тя се канела да я удари, той се втурвал и сам я удрял, което силно я раздразнило. Направила му забележка, но той се държал много грубо — заявил, че била заек и най-добре да остави всичко на него. Та тя веднага след края на мача развалила годежа. И сега сърцето й е разбито.
Длъжен съм да отбележа, че не ми прозвуча като жена с разбито сърце. Тъкмо Басет произнесе тези думи, и отвън се разнесе гръмогласен рев и аз разпознах гърлото на яката съученичка. Изпълняваше онова хубаво старо парче „Потупай се сам по гърба“ и общото впечатление беше от подсилена заради мъгла сирена. Миг по-късно нахълта в стаята и дотогава не бях виждал нещо по-сияйно. Ако в ръцете си не носеше бялото, рошаво куче, за нищо на света нямаше да разпозная в нея мрачната девица от близкото минало.
— Ей, Мадлин! — извика тя. — Какво мислиш, че намерих на масата за закуска? Покаятелно писмо от приятелчето. Можеш ли да си представиш? Капитулира безусловно. Заявява, че трябва да е бил луд да ме нарече заек. Твърди, че не може да си прости тази грешка, но не бих ли могла да го сторя аз. На този въпрос ще получи незабавен отговор. Ще му простя вдругиден. Не по-рано, за да се научи на ред и дисциплина.
— О, Хилда! Колко се радвам!
— И аз съм доволна. Добрият стар Харолд! Крал между мъжете, но, естествено, трябва да си знае мястото и от време на време да му се дава по някой добър урок. Но да не се отплесваме. Дойдох да ти кажа, че отвън един мъж с кола иска да те види.
— Да ме види?
— Така твърди.
— Казва се Пърбрайт.
Мадлин се обърна към мен.
— Но това трябва да е твоят приятел Клод Пърбрайт, Бърти. Какво ли иска? Ще отида да видя. — Хвърли бърз поглед към мъжкараната и като установи, че е излязла през френския прозорец, за да вади душата на градинаря, се приближи към мен, стисна ме за ръката и пошепна с тих, сиропиран глас: — Бъди храбър, Бърти. Някой ден в живота ти ще се появи друго момиче и ти ще бъдеш щастлив. Когато и двамата станем побелели старци, заедно ще се посмеем над всичко това… ще се смеем, но зад усмивките ни ще се гуши по една сълза.