Майсторите на желязото
- Автор: Тили Патрик
- Серия: Войните на Амтрак #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Майсторите на желязото». Краткое содержание книги:
— Никога не съм предполагал, че ще кажа това на чужденец, но ти ни оказваш чест с присъствието си, облачни воине! И ние се възхищаваме от твоята смелост пред лицето на смъртта! Посланието ти ще бъде предадено на онези, които се интересуват от тези неща. Не мога да ти обещая, хм… спасение, но… но ако всичките ти другари са смели като теб… онзи, който ще остави без внимание думите, които ти каза днес, ще е най-глупавият човек.
Клиъруотър се изправи и видя светлината на фенерите. Облачният воин се връщаше. Носеше поднос с храна и когато стигнаха входа на пещерата, пазачите отвориха и двете части на вратата на неговата килия, за да може да влезе изправен. Тесните ленти жълта светлина се люшнаха и осветиха лицата на Су-шан и Нан-кхе. И двете спяха дълбоко.
Когато залостиха вратата, облачният воин седна с гръб към преградата и сложи таблата в скута си. Фенерите се отдалечиха, тъмнина изпълни пещерата. Клиъруотър го чу да въздиша доволно, промуши пръсти между прътите и докосна рамото му.
— О, облачни воине… когато видях да те бият, се изплаших, че може би никога няма да те видя отново. Боли ли те?
— Нищо не чувствам. — Гласът му бе завален и висок.
— Шшшш!
Той понижи глас.
— Не се тревожи. Всичко е наред. Ние вървим по нашия път, любима.
— По нашия път къде?
— Навън оттук.
— Как? Не разбирам.
— Ще ти обясня по-късно — изломоти Стив, който беше гребнал горещ ориз с една ръка и зеленчуци с другата. — Н’моа ти о’ясня сега. Пълна ми е у’тата…
Глава 7
Посред нощ тъмничарите пак го събудиха. Изчакаха го един момент да излезе от вцепенението, предизвикано от умората, сакето и пълния стомах, след това с жестове му показаха да вземе малкото си вещи: откраднатото памучно одеяло, кожата срещу дъжд и торбата за връзване през кръста, в която имаше розови листа, които можеха да го превърнат в дълго куче.
Когато излезе от пещерата, Стив видя, че Клиъруотър и нейните слугини са завързани на седлата и с превръзки на очите. Бяха довели и кон за него. Стив го яхна и стисна зъби, като си представи какво друсане го чака. Сега бе лишен от наелектризиращата енергия, която течеше в него от тоягата, и всичките му натрупани болки и страдания се върнаха да го измъчват. Все пак почерпи известна утеха от факта, че сега може да задраска глада от списъка на мъките и че — поне засега — никой не го заплашва да му отреже главата.
Главата му се цепеше и той потрепери при мисълта какво би се случило, ако беше изпил втора чашка саке. Трябваше да внимава с тази напитка. Нобуро и другите ронини можеха да обръщат чашките, без да мислят за сутринта, но единствената чашка, която беше изпил, на практика му беше вързала краката. Вярно, че беше направила езика му остър, но имаше и един ужасен момент, когато той почти беше изгубил пътя си в устата му.
Един динк с дълго въже застана до коня. Стив протегна ръце и динкът завърза китките му за лъка на седлото. После завърза и краката му под корема на коня. За момент Стив се разтревожи, като си спомни за стръмнината, по която трябваше да се спуснат, за да напуснат лагера. Ако конят полетеше надолу, с него беше свършено.
От тъмнината се появи Нобуро Нака-Джима с единадесет ронини на коне. Четирима конници хванаха юздите на чакащите коне и се приготвиха да ги водят. Нобуро и тримата мъже, които бяха присъствали на разговора му със Стив, застанаха начело на колоната и тръгнаха. Другите четирима се наредиха зад Стив.
Една малка група пешаци бе изпратена напред да се погрижи за безопасното излизане през цепнатината в скалата. При минаването оттам конниците и пешаците шепнеха нещо, след това пешият патрул затвори вратата.
Поеха по стръмната пътека в светлината на изтъняващата луна, увиснала в безоблачното небе. Стив се чувстваше безпомощен със завързани ръце и крака. Но нямаше смъртоносен дъжд от стрели и никаква тръба не засвири сигнал за жестоко нападение като онова, на което беше станал свидетел. Ужасното слизане продължи сякаш вечно, той беше изнервен, стомахът му замръзваше всеки път, когато конят стъпеше накриво, докато не влязоха в гората.
През следващите три часа яздиха на североизток по тесни виещи се пътеки през хълмове и долини, през потоци и реки, докато накрая в сивия сумрак, предшестващ зората, не се спуснаха по покрит с дървета склон и не видяха пътя — старата пенсилванска магистрала, покрай която Стив беше вървял, след като напусна кораба.
Нобуро вдигна ръка и колоната спря. Развързаха Клиъруотър, Су-шан и Нан-кхе и ги свалиха от конете. Все така със завързани очи, ги отведоха на стотина метра край пътя, блъснаха ги на колене и шестимата ронини дълго им нареждаха нещо на японски. Пазачките непрекъснато се покланяха, сякаш телата им бяха на пружини, след това легнаха в краката на ронините, като дръпнаха и Клиъруотър да легне между тях.