Майсторите на желязото
- Автор: Тили Патрик
- Серия: Войните на Амтрак #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Майсторите на желязото». Краткое содержание книги:
Но тази кръв ще тече от вените на майсторите на желязо. И единственото място, където ще отидеш, е мястото, на което принадлежиш.
— Аз принадлежа на теб, облачни воине. Докато сме заедно, за мен е без значение къде ще ме заведеш. Но Кадилак трябва да се върне при Плейнфолк.
— И двамата ще се върнете. Повярвай ми.
Тя прекара пръст по устата му и докосна върха на езика му.
— Мислиш ли, че Талисмана би дал силата си в ръцете ти, ако имаш намерение да ни навредиш?
„Аз не мисля за Талисмана. Мисля за другите хора в тази игра. Те не играят по същите правила…“
Стив отново отговори със сух смях и смени темата.
— Поразително, нали… начинът, по който стават нещата? Отидох на търговския пункт, защото исках пръв да приветствам завръщането ти. Прекарах часове в ходене по брега, загледан в корабите с колела с надежда да те видя. Защо не се показа?
— Не ми беше разрешено. През последните два месеца не видях почти нищо от външния свят.
— Кой те държеше заключена… този Яма-Шита ли?
— Когато бях на кораба — да. Но след като с Кадилак дойдохме в Ни-Исан, ме дадоха на друг.
— Как така те дадоха? На кого?
Гласът й прозвуча неуверено.
— На един господар, който живее на Източното море.
— Той ли те облече в тези дрехи?
Тя отговори с целувка на връхчетата на пръстите му.
— И заради това ли си измила боята от тялото си?
Думите му бяха посрещнати с многозначителна тишина. Той опита отново.
— Не искаш ли да ми разкажеш за това?
Отговорът й беше едва доловим шепот.
— Онова, което… се случи, е… е волята на Талисмана.
— Да, сигурно — отвърна Стив. — Просто ми разкажи всичко от самото начало.
Скоро Су-шан и Нан-кхе се върнаха с три табли с топла храна, но времето, което имаха, беше достатъчно Стив да съжали, че я беше насилил за обяснение. Знанието може би наистина е сила, но онзи, който е измислил тази максима, е пропуснал да каже, че има някои неща, които е по-добре да не се знаят. Стив научи, че да узнаеш истината за всеки въпрос често е изключително болезнено. Отгоре на всичко вкусният аромат на различните храни, които триото зад преградата се готвеше да яде, беше абсолютно мъчение.
Не се наложи обаче да го издържи дълго — долната половина на неговата врата се отвори и му заповядаха да излезе. Готов за някакво физическо насилие, той излезе на четири крака — и не беше разочарован. Някой го ритна по ръцете, после го изрита в бедрото и го събори в калта. Началото не изглеждаше обещаващо, но следващият поток от удари показа, че всъщност не искат да го наранят сериозно. Ако четиримата въоръжени динки искаха да потрошат малко кости, биха могли да го направят съвсем лесно. Не. Те просто искаха да нарушат хладнокръвието му. Да му покажат кой командва тук.
Ухилени, те го изправиха на крака и го повлякоха нанякъде. Стив не можеше да види много извън кръга светлина от люлеещите се фенери, но изглежда, всички следи от безсмисленото клане бяха премахнати. Поведоха го по няколко грубо изсечени стъпала нагоре към терасата, свързваща втория ред пещери, и го изправиха пред главатаря. Той седеше кръстато на рогозка, постлана до страничната стена. С него имаше още десетина души. Пещерата беше осветена от няколко жълти фенера, въздухът беше наситен с пушек и Стив се закашля.
Неколцина от динките имаха лули като онази, използвана от Мистър Сноу. Не пушеха рейнбоу, но Стив надуши, че към сместа е добавено малко количество от тревата. Свирепата банда пиеше от бледожълтата течност, с която го беше почерпил Сайд-Уиндър — саке. Динките го натиснаха да коленичи пред главатаря и си взеха от питието.
В светлината на случилото се следобеда всички изглеждаха доста весели, но Стив почувства скрито напрежение. Веселата атмосфера бе някак крехка и той имаше чувството, че те могат — със същата веселост — всеки момент да го заколят. Помнеше предупреждението на Мистър Сноу да избягва да ги гледа продължително в очите и се опита да не се взира в странните им безкосмени лица и тъмните им като черни скъпоценни камъни очи. Гледаше стената зад тях и се постара да запази спокойствие.
„Хайде, Брикман! И преди си бил притискан в ъгъла. Можеш да накараш тези хора да сведат поглед. Те са като птици, предвещаващи смърт. Покажи се слаб и беззащитен и ще са готови да те убият. Ти вече им показа, че си важна личност. Бъди силен!“
Главатарят изпразни чашата си и протегна настрана ръка някой да я напълни.
— Имаш ли име, тревна маймуно?
Стив го погледна право в очите и каза:
— Да. Брикман.
— Бр-брик-ман-ъх…