Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Аз трябва да узная какво е написано вътре — шепнеше си французойката. — Сякаш някакъв вътрешен глас ми подсказва, че това писмо е свързано с този, когото обичам неизказано, без той да знае това. Тази вдовица го е подлудила. Тя го е вплела в злите си мрежи и го мъчи безжалостно.
Като говореше това, слугинята отвори едно сандъче, което извади изпод кревата, и взе от него шишенце с някаква течност и едно остро ножче. С течността намокри пръстите си и ги прокара по лепилото, след което отвори плика с ножчето.
Прочете няколко реда и изпищя, колкото й глас държеше.
— Значи тя го предава на враговете му? Тази сурова рускиня няма капка съжаление към човека, който я люби и обожава. Тя го хвърля в пропастта, защото това писмо е смъртна присъда за Хуго. Ала аз ще го спася. Не бива да злоупотребявам с това писмо, ще трябва да го предам, но и своевременно ще предупредя Хуго да не би да попадне в ноктите на тази тигрица.
— Дашков — заговори тя на руски, на който език се изразяваше твърде добре, тъй като живееше в Русия от петгодишна възраст.
— Ей ме, ида, хубаво дете — извика един мъжки глас и след няколко минути се показа вратарят — старец с побеляла коса.
— Дашков, милостивата госпожа те праща с това писмо пак на същото място. Ти го знаеш — дето си ходил много пъти; трябва тозчас да отидеш пак.
— Посреднощ ли? — запита Дашков. — По дяволите, писмото сигурно е бързо. Целувам краката на госпожата и отивам. Истина е, че ако моят покровител беше тука, това нямаше да се случи.
— Ах, да, ти мислиш за държавния съветник, някогашния ни господар? Кой знае къде ли почива сега в Сибир.
Старият Дашков заклати глава и на очите му се показаха сълзи.
— Той не е мъртъв, той пак ще дойде, казвам ти, миличка ми Леония, и то именно тогава, когато най-малко му се надяваме… Но някои хора едва ли ще се зарадват, ако нашият господар се завърне. Но какво ли си приказвам аз? Целувам дрехата на госпожата и тръгвам.
— За живота малко мисля, но весела песен пея. Да, това е една стара песен, а пък светът нека си казва, че Дашков е празноглав старец.
Подир тези думи той взе писмото и някак особено се засмя.
— И това писмо няма адрес — бъбреше си старецът, — ще го занеса пак в тютюнджийския дюкян на Кременска улица. Оттам ще го приеме друг и ще го предаде другиму. Ха, ха, ха, то ще иде по-нататък… по-нататък и кой знае в чии ръце ще попадне.
Леония пак слезе по стълбите. Тя непрекъснато мислеше как да спаси от предстоящата опасност барон Хуго.
Неочаквано се намери в будоара на господарката си и вик на изненада се изтръгна от гърдите й, когато видя мъжа, за когото най-малко можеше да предполага, че ще бъде тук. Това беше Хуго Пал.
— Господин бароне — извика прислужницата. — Вие тук, по това време?
— Тихо, момиче! — пошепна Хуго. — Влязох през тайния вход. Ти знаеш, че имам ключ от този вход, но остави всичко това и ме представи на госпожата си, будна или не.
— Милостивата госпожа още не е легнала, но не зная дали ще мога да ви представя по това време.
— Представи ме, на моя отговорност — рече младият барон, смеейки се. — Наистина ти си така хубава, както господарката си. Жалко, защо плачеш? Ти ме гледаш така особено, притискаш с ръце гърдите си, като че ли се боиш нещо да ми кажеш?
— Господин бароне! — извика тя, като въздъхна дълбоко. — Аз… аз…
Ясният звън на звънчето, което издрънка в будоара на госпожата, прекъсна разговора на Леония с Фон Пал.
— Няма нищо, няма какво да ви казвам — рече тя и изтича към стаята.
Когато Леония влезе при госпожата си, тя тъкмо се канеше да закопчее дантелената си нощница. В това облекло прелестите на хубавата снага на тази очарователна жена още повече се подчертаваха и изпъкваха.
— Занесохте ли писмото? — попита тя.
— Дашков отиде — отговори Леония. След това се приближи и й каза тихо: — Господин баронът Хуго е тук и моли да го приемете.
Очите на хубавата жена засвяткаха с необикновен блясък. Тя почти се сепна.
— Барон Хуго! — извика тя. — Пусни го да влезе. Кажи му, че го чакам!
Слугинята излезе да предаде заповедта на господарката си. Сърцето й се сви, когато Хуго влезе в будоара на госпожата. Стори и се, че той влиза в клетката на някое грабливо животно.
Напротив, баронът бе обзет от съвсем други чувства. С бързи крачки той се приближи до Феодора и я хвана за ръката.
— Ето ме. Ти видя, скъпа, че трябваше да се покоря на силата и да се отрека от щастието си, от моята любов…
Хубавата жена измъкна ръцете си от неговите, скръсти ги на гърдите си и каза:
— Изпуснеш ли веднъж щастието, втори път не се връща.