Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Страхливци! — яростно изрева той. — Гоблинови изчадия! Само един подлец напада от прикритието на дърветата! Само един гоблин по душа се нахвърля върху невъоръжен противник, който не може да се защити!
Вместо отговор, от шубрака долетя още една стрела и го одраска по врата, оставяйки алена струйка след себе си.
— Достатъчно! — разнесе се сърдит глас, при звука на който Елбраян усети как го изпълва облекчение.
Недоволни възгласи, смях и подигравки се разнесоха от всички посоки.
— Казах достатъчно, Тунтун! — повтори Бели’мар Джуравиел и излезе от храстите, насочвайки се право към младежа.
Миг по-късно се показа и Тунтун, с лък в ръка, и тръгна по петите на другаря си.
— Успокой се, приятелю — обърна се Джуравиел към Елбраян, който продължаваше да размахва ръце и още повече затягаше примката на сребърните нишки. — Не можеш да се освободиш, докато Тунтун не им заповяда да те пуснат.
При тези думи елфът хвърли гневен поглед на Тунтун, която въздъхна примирено и промърмори нещо.
Почти незабавно тънките въженца се свлякоха на земята, с изключение на онези, които Тунтун беше завързала за храста, където се бе крила, както и на онези, в които Елбраян сам се бе оплел в яростта си. Най-сетне (не без помощта на Джуравиел) младият мъж се освободи и се нахвърли върху Тунтун, а в зелените му очи бушуваха опасни пламъчета.
Девойката го посрещна съвършено спокойно с ехидна усмивка на устните.
— Заслужих си обяда! — изкрещя Елбраян в лицето й.
— Ами върви си го изяж тогава — думите на Тунтун предизвикаха вълна от смях сред скритите из храстите елфи. — Хем няма защо да се притесняваш, че ще си опариш езика.
— Елбраян! — обади се предупредително Джуравиел, виждайки как момчето свива юмрук.
Тунтун обаче вдигна ръка — сама щеше да се справи с хлапака. Джуравиел вече се досещаше какво предстои и макар то никак да не му се нравеше (пък и му се струваше твърде рано за това), нямаше как да не признае пред себе си, че урокът, който щеше да последва, наистина е необходим.
— Изгаряш от желание да ме удариш, нали? — изчурулика Тунтун подигравателно.
Елбраян стисна зъби — колкото и да бе разгневен, сърце не му даваше да удари дребното създание пред себе си, което освен всичко друго беше и момиче!
Докато той се мъчеше да преглътне обидата, Тунтун вдигна малкия си лък и стреля покрай него. Малката стрела събори димящата купа и горещата яхния оплиска всичко наоколо.
— Днес няма да получиш друго! — сурово заяви Тунтун.
Елбраян вече стискаше юмруци толкова здраво, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели от напрежение. Без да каже нито дума, той се накани да си тръгне, твърдо решен да запази самообладание и да не се поддава на гнева. Не бе успял да направи и една крачка, когато усети малкия елфически лък да го плясва през врата.
Реагира инстинктивно и замахна с лявата си ръка, докато рязко се обръщаше. Само че Тунтун беше много по-бърза и не само че с лекота избегна очаквания удар, но и съумя да го изрита по веднъж във всяко коляно.
Елбраян се олюля и с мъка успя да запази равновесие. Докато той се мъчеше да се задържи на крака, Тунтун захвърли лъка настрани и като даде знак на младия мъж да се приближи, вдигна малки юмручета пред лицето си.
Елбраян се поколеба. Наоколо цареше гробовна тишина, изражението на Джуравиел с нищо не му подсказваше какво се очаква от него.
Сам трябваше да реши как да постъпи, осъзна младежът и като приклекна, той се приготви за нападение. Дълго стоя така, докато не видя Тунтун да се отпуска и тогава изведнъж се хвърли напред.
Ала там вече нямаше никой. Елбраян установи, че Тунтун не е пред него, едва когато чу плющене на крила зад себе си и усети нечии юмруци да се стоварват върху тила му.
Светкавично се завъртя, ала Тунтун отново беше по-бърза и се завъртя заедно с него, оставайки зад гърба му, без да спира да го налага по тила. Обезумял от гняв, Елбраян отскочи встрани, та най-сетне да се отърве от юмручната канонада на противницата си.
— Кръвта на Мейдър, как ли пък не! — подигравателно изсумтя Тунтун. — С нищо не е по-добър от останалите от тромавата си раса!
На Джуравиел му се щеше да й напомни, че и Мейдър се биеше по същия начин в началото на обучението си, ала предпочете да замълчи. Нека Тунтун се позабавлява днес, така пък неговата победа щеше да бъде още по-сладка, когато Елбраян най-сетне се докажеше.
Междувременно младият мъж отново се бе насочил към девойката, ала този път без да бърза и без нито за миг да сваля поглед от нея. Тя, от своя страна, беше кацнала на земята и го очакваше, небрежно поклащайки се напред-назад.