Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
Сърф, беше промълвила Констанс.
Това беше! Скачах надолу със затворени очи, без да гледам пропастта. Накрая стигнах дъното, готов да се намеря в прегръдката на Звяра, прострял ръце за убийство, а не за спасение.
Но нямаше никакъв Звяр. Само празният купел, събрал половин кило прах, изгасналите свещи и миризмата на тамян.
За последен път огледах катедралата. Който и да се катереше, вече бе стигнал върха.
На светлинни години от мен тълпата се разотиваше от Голгота като след съботен футболен мач.
И.Х., къде си, след като не си тук?
41
Който и да бе търсил И.Х. на Голгота, не си беше свършил докрай работата. Хълмът лежеше пуст под звездното небе. Вятърът завъртя куп прах около основата на трите кръста, които изглеждаха така, сякаш са били там, далеч преди студиото да ги построи.
Изтичах до кръста. Не виждах нищо на върха му. Нощта бе тъмна. От време на време нещо проблясваше откъм мястото, където Антипа управляваше, Фриц Вонг беснееше, а римляните маршируваха сред облаци бирени изпарения.
Докоснах кръста, олюлях се и извиках: „И.Х.!“
Тишина.
Опитах пак с треперещ глас.
Вятърът тихо въздъхна.
— И.Х.! — почти изпищях аз.
Най-сетне от небето се разнесе глас.
— Няма човек с такова име на тази улица, хълм и КРЪСТ — измърмори тъжно гласът.
— Който и да си, слез долу, по дяволите!
Опипах дървото за издатини, защото се страхувах от мрака около себе си.
— Как стигна дотам?
— Има стълба. Аз не съм прикован. Дръж се за дървото. Има и малко стъпало. Много е спокойно тук. Понякога седя по девет часа и постя заради греховете си.
— И.Х.! Не мога да се задържа! Страх ме е! Какво правиш в момента?
— Припомням си всички плевни и кокошарници, в които съм се търкалял — каза небесният глас. — Виждал ли си как птичите пера се сипят като сняг? Оттук отивам всеки ден на изповед. Трябва да се освободя от лудориите с десет хиляди жени. Винаги давам точните мерки, когато ги описвам — толкова и толкова гръдна обиколка, кръст и ханш. На свещениците им потичат лигите! Не мога да посегна към дамски чорап, но поне успявам така да им вдигна кръвното, че им иде да си разкъсат расото. Така или иначе, сега съм тук и никому не правя зло. Гледам нощта, която ме гледа.
— И мен ме гледа, И.Х. Страх ме е от тъмнината по улиците и в „Нотр Дам“. Току-що бях там.
— Избягвай това място — каза И.Х. внезапно ядосан.
— Защо? Да не си наблюдават кулите й през нощта? Видя ли нещо?
— Просто не ходи там. За по-сигурно.
Знам — казах си аз наум и се огледах.
— Какво друго виждаш отгоре денем и нощем, И.Х.?
И.Х. бързо се озърна.
— Какво можеш да видиш късно вечер в едно празно студио? — понижи глас той.
— Ами много неща!
— Да! — И.Х. обърна глава наляво, надясно и надолу. — МНОГО НЕЩА!
— Като беше празникът на Вси светии… — запелтечих аз, — не видя ли случайно… — кимнах в северна посока — една стълба, опряна на онази стена? И един човек да се катери по нея?
И.Х. погледна стената.
— През онази нощ валеше — вдигна лице към небето, сякаш искаше пак да усети бурята. — Кой би бил толкова луд, че да се катери в такова време?
— Ти.
— Не — отвърна И.Х. — Аз дори и тук НЕ СЪМ.
Разпери ръце върху кръста, провеси надолу глава и затвори очи.
— И.Х. — извиках аз, — чакат те на площадка 7!
— Да чакат.
— Но Христос е бил точен, по дяволите! Светът Го е призовал и Той е дошъл!
— Предполагам, че не вярваш на тия дивотии.
— Разбира се, че вярвам — самият аз се изненадах от страстта, с която го изкрещях към трънения венец на главата му.
— Глупак.
— Не, не съм глупак! — почудих се какво би казал Фриц, ако бе тук, но го нямаше и затова продължих: — НИЕ сме дошлите, И.Х. Ние, глупавите човешки същества. Но дали сме дошли ние или Христос, няма значение. Светът, или Бог, е имал нужда от нас, за да проумее света и да го опознае. И ние сме дошли! Но сме се объркали, забравили сме собствената си неповторимост и още не можем да си простим безпорядъка, който създадохме. Затова Христос е дошъл след нас — за да ни припомни каквото някога сме знаели — да прощаваме! Така че, пришествието на Христос сме пак ние. Идваме на себе си в продължение на две хиляди години, защото все повече и повече от нас се нуждаят от самопрощение. Ако не можех да си простя всички глупости, които съм правил през живота си, бих се превърнал в каменен стълб. А ти си седиш на дървото и мразиш себе си. Именно затова си прикован на кръста — защото си самосъжаляващ се, дебелоглав, трагически безделник. Слизай или ще ти отгриза ходилата!