20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— В момента господин Гримо отсъствува от замъка — отговори прислужникът, като започна да оглежда Планше от главата до краката, защото не беше свикнал на такива разпити.
— Тогава — извика Планше със светнало от радост лице — той е същият граф дьо Ла Фер, когото търсим. Бъдете тъй любезен да ми отворите вратата, защото бих желал да съобщя на господин графа, че господарят ми, благородник от неговите приятели, е дошъл и желае да му поднесе почитанията си.
— Трябваше да кажете това веднага! — отвърна прислужникът, като отваряше вратата. — Но къде е господарят ви?
— Идва след мене.
Прислужникът отвори вратата и тръгна напред. Планше направи знак на д’Артанян, който с още по-разтуптяно сърце влезе в двора.
Като се изкачи по външните стълби, Планше чу глас в залата на долния етаж, който казваше:
— Е, добре, къде е тоя благородник и защо не го въведат тука?
Този глас, който стигна до д’Артанян, събуди в сърцето му хиляди чувства, хиляди забравени спомени. Той скочи бързо от коня си, докато Планше се приближаваше с усмивка на уста към собственика на къщата.
— Но аз познавам тоя момък! — каза Атос, като се появи на прага.
— О, да, господин графе, вие ме познавате и аз също ви познавам добре. Аз съм Планше, господин графе, Планше, спомняте ли си …
Но честният слуга не можа дума да продума повече — толкова беше поразен от неочаквания вид на благородника.
— Какво? Планше? — извика Атос. — Нима господин д’Артанян е тук?
— Ето ме, приятелю! Ето ме, мили Атос! — рече д’Артанян, като се запъваше и почти залиташе.
При тия думи явно вълнение се изписа на свой ред по хубавото спокойно лице на Атос. Той направи бързо две крачки към д’Артанян, без да сваля очи от него, и го притисна в прегръдките си. Опомнил се от първото смущение, д’Артанян го прегърна на свой ред сърдечно, с блеснали в очите сълзи …
Тогава Атос го улови за ръката, стисна я здраво и го заведе в салона, където имаше няколко души. Всички станаха.
— Позволете да ви представя — каза Атос — господин кавалерът д’Артанян, лейтенант на мускетарите на негово величество, мой искрен приятел и един от най-храбрите и най-любезните благородници, които съм познавал някога.
Както е прието, д’Артанян изслуша поздравленията на присъствуващите, отговори им колкото се може изискано и се присъедини към обществото, на прекъснатият за минута разговор стана отново обш почна да разглежда Атос.
Чудно нещо! Атос почти не се беше състарил. Големите му очи, сега без тъмни кръгове от безсъница пиянството, изглеждаха по-големи и по-светли; лицето му се беше удължило малко и бе станало повелително в замяна на предишната трескава подвижност; ръката му, все още чудно хубава и силна, въпреки изяществото й, светеше от белота под дантелени маншети, Като да бе рисувана от Тициан или Ван Дайк; той бе по-строен отпреди; широките му, закръглени рамена говореха за необикновена сила, дългата му черна коса, изпъстрена туктаме с бели косми, падаше изящно по раменете на естествени вълни; гласът му беше още младежки, както когато беше на двадесет и години, а великолепните зъби, бели и неповредени, даваха неизразим чар на усмивката му.
Между това гостите на графа забелязаха по едва доловимата студенина на разговора, че двамата приятели изгарят от желание да останат сами, и се застягаха да си ходят с цялото изкуство и учтивост на онова време — тая важна грижа на хората от висшия свят, когато имаше хора от висшия свят. Но изведнъж на двора се чу силен кучешки лай и няколко души казаха едновременно:
— А, Раул се връща!
При името Раул Атос погледна д’Артанян, като че ли искаше да зърне любопитството, което при това име трябваше да се изпише на лицето му. Но д’Артанян не разбираше още нищо, още не се беше съвзел от смайването си. Той се обърна почти несъзнателно, когато един хубав петнадесетгодишен младеж облечен просто, но със съвършен вкус, влезе в салона, като си свали учтиво шапката с дълги червени пера.
Тоя нов, съвсем неочакван посетител го поразии В ума му изникна цял свят от нови идеи и му обясни промяната в Атос, която досега му се струваше необяснима. Поразителната прилика на Атос с тоя момък проля светлина върху тайната на възродения живот. Той зачака, като гледаше и слушаше.
— Вие се върнахте вече, Раул? — каза графът.
— Да, господине — почтително отговори младежът, — изпълних поръчката, която ми възложихте.
— Но какво ви е, Раул? — попита Атос загрижено. — Вие сте бледен и като че ли развълнуван.
— То е, защото с нашата малка съседка се случи нещастие, господине — отговори младежът.