Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Един от чиновниците вдигна глава и промърмори.
— Добре казано, госпожо — и отново зарови нос в компютъра. Кити се отпусна на стола си, надвита от тежко отчаяние. Не можеше да погледне съдията, чиновниците и най-вече омразния господин Талоу. Вместо това се взря в сенките на капките, пръснати по пода. Сега искаше единствено да избяга.
— В заключение — съдията възприе изражение на най-невероятно достойнство — съдът решава против вас, госпожице Джоунс, и отхвърля обвинението ви. Ако бяхте по-голяма, със сигурност нямаше да избегнете ареста. При настоящото положение и тъй като господин Талоу вече е наложил собствено наказание на престъпната ви групичка, ще се огранича само да ви глобя за губене времето на съда.
Кити преглътна. Моля, нека да не е много, моля, нека да не е…
— Затова ви глобявам със сто лири.
Не беше толкова зле. Можеше да се справи с това. В сметката си имаше почти седемдесет и пет лири.
— Освен това практиката е разходите на печелившата страна да се прехвърлят на губещата. Господин Талоу дължи петстотин лири за закъснението си. Трябва да платите и тях. И така цялата дължима на съда сума е шестстотин лири.
От шока на Кити й се зави свят, усещайки как сълзите вече напират неудържимо. Вбесена, тя ги потисна. Нямаше да се разплаче. Нямаше. Не и тук.
Тя успя да превърне първото изхлипване в шумна, тътнеща кашлица. В този момент съдията удари два пъти с чукчето.
— Съдът се разпуска.
Кити избяга от стаята.
14
Кити се наплака в една от малките павирани странични улички, пресечка на „Странд“. После изтри лицето си, купи си живителна кифличка от едно персийско кафене на ъгъла срещу съда и се опита да реши какво да прави. Със сигурност не можеше да плати глобата, а се съмняваше, че и родителите й ще могат. Това означаваше, че има един месец да намери шестстотин лири, в противен случай тя — а вероятно и родителите й — щяха да бъдат пратени в затвора за длъжници. Знаеше го, защото още преди да бе успяла да излезе от кънтящите съдебни зали, един от облечените в черни костюми чиновници се появи, дръпна я почтително за лакътя и бутна платежното нареждане с все още незасъхнало мастило в треперещите й пръсти. Там ясно се посочваше какви точно са наказанията.
При мисълта да каже на родителите си нещо я прободе в гърдите. Не можеше да се върне вкъщи; първо щеше да се разходи покрай реката.
Павираната уличка водеше от „Странд“ към „Крайбрежна“, приятна пешеходна улица, следваща брега на Темза. Беше спряло да вали, но паветата бяха тъмни и напръскани с вода. От всяка страна се простираха обикновените магазини: закусвални от Средния изток, бутици за туристите, препълнени с кичозни сувенири, билкари, чиито евтини кошници с кучешки дрян и розмарин преливаха от магазините и излизаха чак на улицата.
Кити почти бе стигнала „Крайбрежна“, когато бързото почукване зад нея извести внезапната поява на бастун, зад който вървеше възстар човек, наполовина накуцвайки, наполовина препъвайки се по павирания наклон. Тя отскочи назад да се отмести от пътя му. За нейна изненада, вместо да профучи покрай нея и да падне в реката, с много усилия и пъшкане мъжът спря точно до нея.
— Госпожице Джоунс? — произнесе той с хриптене между задъхванията.
Кити продума тежко.
— Да. — „Друг чиновник с ново искане?“ — помисли си тя.
— Добре, добре. Нека… нека си поема дъх.
Това отне няколко секунди, през които Кити го огледа внимателно. Беше слаб и кокалест възрастен джентълмен, плешив отгоре и с полукръг от мръснобяла коса като грива отзад на черепа. Лицето му бе болезнено слабо, но очите бяха будни. Носеше спретнат костюм и чифт зелени кожени ръкавици; ръцете му трепереха, като се подпираше на бастуна си.
Най-накрая той продума:
— Извинявайте за това. Притесних се, че съм ви изпуснал. Първо тръгнах по „Странд“, но се върнах. Интуиция.
— Какво искате? — Кити нямаше време за възрастни хора с интуиция.
— Да. Да си дойдем на думата. Добре. Ами. Току-що бях в съда. Съдебна зала №27. Видях ви в действие. — Той я погледна внимателно.
— Е, и?
— Исках да ви питам нещо. Един въпрос. Простичък. Ако нямате нищо против.
— Не ми се говори за това, благодаря. — Кити понечи да се отдалечи, но бастунът се вдигна с изненадваща бързина и внимателно й прегради пътя. В нея бушуваше гневът; при това настроение изглеждаше напълно възможно да ритне някой старец надолу по улицата. — Извинете ме — рече тя. — Нямам какво да кажа.
— Разбирам това. Наистина. Може пък да е във ваш плюс. Слушайте, а после решете. Черния акробат. Седях в дъното на залата. Малко съм глух. Мисля, че казахте, че акробатът ви е ударил.