Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Прибраха се в обширния салон, където пламтеше огромен огън. Весело усещане на топлина и уютност ги посрещна още от вратата. Графът, развеселен, сграбчи жена си в атлетическите си ръце, вдигна я като дете до устата си и залепи на бузите й две звучни целувки на добродушен и доволен мъж.
А Жана гледаше усмихната този добър великан, който приличаше на човекоядец с мустаците си, и си мислеше: „Колко често се лъжем за хората!“ И като премести почти неволно погледа си върху Жюлиен, тя го видя, че стои изправен по средата на вратата, ужасно бледен, впил поглед в графа. Жана се приближи разтревожена до мъжа си и тихичко попита:
— Болен ли си? Какво ти е?
— Нищо, остави ме на мира! Стана ми студено — отвърна гневно той.
Когато минаха в столовата, графът поиска позволение да въведе кучетата си и те застанаха незабавно на задните си крака от двете страни на господаря си. Той им подхвърляше от време на време по нещо и галеше копринените им уши. Животните протягаха шии, мърдаха опашки и скимтяха от удоволствие.
След вечерята, когато Жана и Жюлиен се наканиха да си отиват, господин дьо Фурвил ги задържа наново, за да им покаже риболов с факли.
Той ги настани заедно с графинята на терасата, която се спускаше чак до езерото, и се качи в лодката с един прислужник със запалена факла и риболовна мрежа в ръце. Нощта беше ясна и студът щипеше под осеяното със злато небе.
Факлата проточваше чудновати и подвижни огнени ивици по водата, хвърляше игриви светлини по тръстиките и осветяваше тъмната завеса на боровете. А ненадейно, щом лодката зави, една гигантска, фантастична човешка сянка се очерта на осветения край на гората. Главата надвишаваше боровете и се губеше в небето, а краката тънеха в езерото. След малко великанът вдигна ръце, като че да улови звездите. Огромните ръце се вдигнаха рязко, после се отпуснаха. Чу се лек плясък на вода.
Лодката се обърна пак тихо и чудноватият призрак побягна край гората, все още осветен от факлата, потъна сред невидимия хоризонт, после пак изскочи неочаквано на стената на замъка, но вече по-малък, по-ясен, със същите чудновати движения.
И плътният глас на графа извика:
— Жилберт, улових осем!
Веслата загребаха водата. Огромната сянка сега стоеше неподвижна на стената, височината и ширината й постепенно се смаляваха, главата сякаш слизаше надолу, тялото отслабваше. А когато господин дьо Фурвил се изкачи по стъпалата на площадката, все още следван от слугата с факлата, сянката му, достигнала неговите размери, повтаряше всичките му движения.
Той носеше в мрежата си осем едри риби, които трепкаха бързо.
Когато Жана и Жюлиен бяха вече на път, целите увити в палтата и одеялата, които им бяха заели, Жана каза почти неволно:
— Какъв славен човек е този великан!
Жюлиен отвърна, направлявайки конете:
— Да, но не умее да владее чувствата си пред чужди хора.
След една седмица те отидоха у Кутлие, които минаваха за най-благородното семейство в околността. Владението им „Реминал“ се намираше до селището Кани. Новият замък, построен по времето на Луи XIV, бе скрит във великолепен парк, ограден със стени. На височината личаха развалините на старинния замък. Слуги в ливреи въведоха гостите във внушителен салон. В средата на поставка във форма на колона имаше огромна ваза от севърски порцелан. Над цокъла под кристална плочка бе закрепено собственоръчно писмо от краля, който молеше маркиз Леополд-Ерве-Жозеф-Жерме-дьо-Варневил дьо Ролбоск дьо Кутлие да приеме кралския подарък.
Жана и Жюлиен разглеждаха височайшия дар, когато влязоха маркизът и маркизата. Жената беше напудрена, любезна по задължение и изкуствена в желанието си да се покаже благосклонна. Мъжът — дебела личност с бели, сресани право нагоре коси, влагаше в гласа си, в движенията си и в цялото си държане известно високомерие, за да подчертае важното си обществено положение. Това бяха хора на етикета, чиито ум, чувства и думи изглеждат винаги като на кокили.
Говореха само те, без да изчакват отговорите, усмихнати равнодушно, като че постоянно изпълняваха ролята, наложена им от техния произход — да приемат любезно дребните местни благородници.
Жана и Жюлиен, стеснени, се мъчеха да им се харесат; беше им неловко да останат повече, а не се сещаха как да се оттеглят; но маркизата сама прекрати посещението, просто и естествено, като прекъсна разговора, подобно на учтива кралица, която отпраща гостите си.
На връщане Жюлиен каза:
— Ако нямаш нищо против, нека приключим вече е посещенията си. Колкото до мене, Фурвил ми стигат.