Когато тя беше лоша
- Автор: Бегшоу Луиз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илвана Гарабедян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Когато тя беше лоша». Краткое содержание книги:
Лита и Ребека са от два различни свята. Лита Моралес е момиче с латиноамериканска кръв от бедняшките покрайнини на Бронкс, но притежава две безспорни богатства: неустоим сексапил и остър ум. Амбицията й да преуспее я води до бляскавата кариера на фотомодел. И тогава среща изтънчения и неотразим Рупърт, в когото се влюбва. Скоро след годежа им той я напуска, като присвоява солидна сума от личната й сметка.
На 18 години Ребека Ланкастър наследява величествено имение в Англия, наред със семейния бизнес. За неговото управление е готов да й помогне елегантният й братовчед Рупърт, който я омайва със страст, каквато Ребека не познава. Но неговата цел не е само любовта, както Беки скоро разбира.
Двете изумително красиви жени обаче откриват, че отмъщението срещу общия им враг може да бъде много сладко…
Хари се гордееше, че е готов да посрещне всяко предизвикателство, но тази молба го изненада.
— Да. Каза, че иска да разисква творчески идеи с теб.
— Господи, вече си е подготвила цял репертоар. — Хари въздъхна. — Припомни ми. Какво е досието й?
— Розалита Моралес, агент Бил Фишър от „Моделс Сикс“, прекалено ниска за модния подиум, няколко големи телевизионни кампании, няма корици на списания, взискателна, но никога не проваля снимки. — Сюзи, асистентката му, рецитираше информацията по памет. Щом работеше за Хари, човек трябваше да е подготвен.
— Спомням си. Продаде доста кафе. Модел от средна величина.
— Вече е заснела еднодневна сесия за печатните издания и има насрочен още един сеанс за утре. Фотографът смята, че трябва да поговориш с нея, за да се успокои.
Хари въздъхна:
— И сега трябва да изслушам куп глупости от някаква празноглава кукла.
— Снимките са станали много хубави, Хари. Той не иска тя да се цупи по време на втория фотосеанс. А и освен това… — сви рамене — … чака отвън. Казах й, че имаш среща, но ми заяви, че ще почака. Седи отвън вече близо час.
— Прати я да влезе тогава. И ела да ме извикаш след петнайсет минути. Спешно телефонно обаждане или каквото там измислиш. Ясно?
— Разбрах.
Сюзи кимна и излезе от кабинета му. Върна се след минутка с модела. Хари стана и се усмихна приветливо. Момичето носеше обувки на висок ток и семпъл втален костюм в бежово, който подчертаваше забележителните извивки на тялото й. Имаше изряден грим — фон дьо тен, сенки за очи, плътна спирала, очна линия и перфектно очертани огненочервени устни. Изглеждаше абсолютно уверена в себе си.
— Благодаря, че ме приехте, господин Вайс. Мога ли да седна?
— Разбира се. Моля, заповядайте.
Покани я да седне на модерното ортопедично кресло пред бюрото му и забеляза, че носи куфарче. Освен това имаше забележителни крака, но Хари бе безразличен към красотата й. Никога не си позволяваше да се разсейва в работата. Момичето бе модел. Трябваше да е красиво.
Лита вдигна черното делово куфарче, върху което със златно бяха отпечатани инициалите й, и го сложи в скута си. Веднага забеляза, че Вайс не я оглежда, затова предположи, че е гей. Нямаше значение. Това бе хубаво. Нямаше да попречи на бъдещата й работа. Отвори куфарчето.
— Ще ви покажа няколко работни макета за снимките, които правим сега за кампанията на „Кънтри Фреш“ — каза тя. — Надявах се, че ще мога да ги обсъдя с вас. Имам някои идеи.
Хари потисна въздишката си.
— Моля, продължете, госпожице Моралес.
И Лита започна.
Петнадесета глава
— Кое беше това момиче? — попита Беки.
Рупърт стоеше в коридора, заслушан в шума на потеглящата кола. Изглеждаше разстроен.
— Старо гадже. Много съжалявам, че трябваше да видиш това, Беки. Мисля, че горкото момиче е много объркано, щом ме е проследило чак дотук. Надявам се, че сега ще може да продължи живота си.
Беки потръпна:
— Сигурно е било неприятно.
— Така е. Годеница! По-зле е, отколкото си мислех. Наложи се да се държа малко по-грубо, за да може най-сетне да го проумее. — Тъжно поклати глава. — Предполагам, че понякога човек трябва да прояви жестокост, за да помогне някому, но съжалявам, че трябваше да го направя.
— Смяташ ли, че си я накарал да те разбере?
— Да, така мисля. Почти съм сигурен, че няма да се върне. В крайна сметка тя е американка. Отива си у дома.
Беки усети как я обзема облекчение. Усмихна се.
— Винаги ли е толкова драматично, когато човек те покани на чай?
Рупърт се засмя.
— Не, обикновено не е. Опасявам се, че съм ужасно скучен човек.
„Обзалагам се, че не си“, помисли си Беки, наслаждавайки се на смеха му.
— Тогава да пийнем малко чай, преди съвсем да изстине.
Той отвори вратата на гостната и й направи път да мине.
Докато пиеха чай и хапваха от превъзходния лимонов кейк, Беки се отпусна. Рупърт задаваше подходящите въпроси; изглеждаше очарован от разказите й за детството й, за тийнейджърските години и всичко останало, освен за любовния й живот.
— Не ми разказвай за никого от тях. Ще се поболея от ревност и няма да мога да си изям кейка. — Госпожа Моркамб бе наблизо и Рупърт намигна: — А той е превъзходен.
Беки засия.
— А ти не ми разказвай за никоя от приятелките си.
— О, имам репутацията на женкар, но тя изобщо не е заслужена. Обикновено имам ужасен късмет с жените. Виж само последната катастрофа.
— Това какво говори за мен? — попита го Беки.
— Само това, че за всичко има първи път, предполагам. Или че с моя късмет ще откажеш да се видим втори път.