Когато тя беше лоша
- Автор: Бегшоу Луиз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илвана Гарабедян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Когато тя беше лоша». Краткое содержание книги:
Лита и Ребека са от два различни свята. Лита Моралес е момиче с латиноамериканска кръв от бедняшките покрайнини на Бронкс, но притежава две безспорни богатства: неустоим сексапил и остър ум. Амбицията й да преуспее я води до бляскавата кариера на фотомодел. И тогава среща изтънчения и неотразим Рупърт, в когото се влюбва. Скоро след годежа им той я напуска, като присвоява солидна сума от личната й сметка.
На 18 години Ребека Ланкастър наследява величествено имение в Англия, наред със семейния бизнес. За неговото управление е готов да й помогне елегантният й братовчед Рупърт, който я омайва със страст, каквато Ребека не познава. Но неговата цел не е само любовта, както Беки скоро разбира.
Двете изумително красиви жени обаче откриват, че отмъщението срещу общия им враг може да бъде много сладко…
Бил се нацупи.
— Вече съм ти уредил участие в рекламата на „Кънтри Фреш“.
Тя се замисли.
— „Кънтри Фреш“, онези с макароните и спагетите, нали?
— Точно така.
— С кого имат договор?
— Рекламната им агенция е „Дохъни“.
Лита се усмихна. „Дохъни“ с просторните си офиси на Медисън Авеню бе една от най-големите рекламни компании в Ню Йорк. Те работеха за „Нескафе“, за Републиканската партия на щатско ниво, за Сдружението на млекопроизводителите в Америка и за диамантите на „Де Биърс“, освен всичко останало.
— Няма да те оставя в затруднено положение, Бил. „Кънтри Фреш“ може да се окаже последната ни рекламна кампания заедно.
Бил изсумтя:
— Не си работила тук достатъчно дълго, че да ти купувам златен часовник, да знаеш.
— Ще работим заедно и в бъдеще — отвърна му Лита с влудяващо загадъчен вид. Бил винаги усещаше, че това момиче не му казва всичко. — Само че не по този начин.
Лита се опита да не споделя какво е финансовото й положение, но се оказа невъзможно. Реши да обясни ситуацията на родителите си в събота вечерта, за да не се налага да говори с Чико — той щеше да е някъде навън с приятели, да пие и да се забавлява до зори. Майка й се разплака от мъка, но баща й бе твърд като скала.
— Стига, мила. — Потупа жена си по ръката и се усмихна широко. — Той не е добър човек. Късметлийка е, че се отърва от него.
— Защо лордът е направил такова нещо? — изхлипа Мария.
Лита се помъчи да се усмихне:
— Понякога двама души просто се разделят.
— И какво ще правиш сега?
— Ще си намеря ново жилище в града.
— Остани при нас. Ще ти намерим някое добро момче — обеща майка й.
— Не, мамо. Смятам малко да си почина от мъжете. — Лита вдигна глава и подуши въздуха с удоволствие. — Ухае на нещо вкусно. Какво ще ядем? Умирам от глад.
— Разбира се. — Майка й се наведе и намръщено я щипна над лакътя. — Не се храниш добре. Трябва да се отбиваш по-често за малко истинска храна…
Баща й шеговито й намигна. Това бе единствената тема, която можеше да отвлече вниманието на майка й от Рупърт.
Лита си намери апартамент, малко по-добър от предишния й. Ипотеката не беше проблем — даде три хиляди като първоначална вноска и всеки месец щеше да плаща по осемстотин долара. Намираше се на първия етаж на Западна Четвърта улица във Вилидж, тиха и с дървета от двете й страни, близо до любимото й някога кафене. Жилището бе малко, само с две спални, но едната стена на всекидневната представляваше високи прозорци, пред които имаше красива пейка от махагон, в която тя веднага се влюби. Освен това беше само нейно. Стига, разбира се, да си плаща вноските.
Тя прецени, че за около четири месеца трябва да си намери друга работа. Спестяванията й щяха да й стигнат за известно време, а и от рекламата в пресата на „Кънтри Фреш“ щеше да получи двайсет хиляди долара. Много пари. Достатъчно, за да се чувства сигурна.
Но животът в Ню Йорк беше скъп, а се налагаше да поддържа известен стил. Не искаше никой да разбере колко жестоко е била ограбена. Беше си мислила, че е прекалено умна, за да й се случи подобно нещо, но в крайна сметка Рупърт я бе излъгал като хлапе при игра на карти. Парите й нямаше да траят вечно. Трябваше да спечели още.
Вече имаше доста ясна представа как да го направи.
— Значи иска да се срещне с мен.
Хари Вайс свали черните си очила с телени рамки в стил Джон Ленън и ги потърка, както правеше винаги когато бе озадачен от нещо. Беше висок и слаб, трийсет и пет годишен и обичаше да носи черни панталони и пуловери с поло яка. Крещящите цветове на хипи модата не го привличаха изобщо. Имаше около двайсетина черни костюма в гардероба си и само някоя и друга дреха в цвят, за който той твърдеше, че е тъмносиньо, но който всички останали смятаха за толкова тъмен, че спокойно можеше да мине за черен. На Хари не му пукаше. Той беше изпълнителен мениджър, което означаваше, че се среща с клиенти и наема хората, които пишеха рекламите. Освен това контролираше графичните дизайнери. Трябваше да е в крак с модата, а същевременно праволинеен, да изглежда делово, но и непретенциозно. Затова винаги се обличаше в черно. Така си спестяваше време и изглеждаше по-сериозен.
Никой не оспорваше това. И защо да го правят? Хари бе вдъхнал нов живот на старата и стабилна агенция „Дохъни“. Непрекъснато привличаше свежи таланти, които правеха големите рекламни кампании. Той знаеше от какво имат нужда купувачите и им го даваше. Именно с това печелеше парите, с които можеше да си позволи къща на Западна Шейсет и девета улица.