Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
Лома се натъжи и макар да не проля горчиви сълзи, се виждаше, че страда.
— Ще открия и вдън земя този подлец! — беснееше той в кухнята ни.
— Кого ще откриеш, Гена? — въздъхнах аз. — Колко пъти съм казвала, че не бива да се сяда пиян зад волана. А пък на вас изобщо не ви пука. Святов потроши три коли и все на пияна глава. И накрая виж какво стана… Ти няма да се доближаваш до колата, ако си пил дори и двеста грама, дори и една бира. Чу ли? Ако те спипам, ще ти взема ключовете и ще ходиш пеша.
— Ама откъде се е взел там този камион? — не преставаше Лома.
— Казват, че са го откраднали от някакъв гараж.
— Това не е лесна работа, Лада.
— Глупости. Някой е давал камионите на черно, изкарвал е пари за водка. И белята станала… Гена, да не си посмял да пиеш повече. Сънувам страшни сънища. — На това място изхлипах, Лома ме придърпа да ме утеши и престана да беснее.
Погребението беше пищно. Ковчегът беше дъбов, с медни дръжки и имаше цяло море цветя като на коронация. Жената на Святов, която виждаше мъжа си приживе доста рядко и без особено желание, се обливаше в горчиви сълзи. Един лекар гинеколог от Първа градска болница, който по съвместителство й служеше и за утешител, трогателно я крепеше за лакътя. И също много страдаше.
С Таня се облякохме в черни дрехи, по време на церемонията се държахме скромно и от време на време поплаквахме. Святов бе опят по новата мода в църква. Вътре нямаше къде яйце да падне. Хорът запя „Вечная памят…“, лицата се озариха от тих възторг, а Таня ме сграбчи за ръката и изхлипа.
От гробището отидохме на ресторант и тълпата дори се увеличи. Всички се държаха благоприлично и видимо тъгуваха, имаше тежки мъжки въздишки и откъслечни фрази: „Кой би могъл да допусне…“, „Златен мъж беше“, с неизбежното допълнение: „Царство му небесно“. И макар че царството небесно изобщо нямаше да се усмихне на Святов, свещеникът, който присъстваше на погребението, настрои браточките на възвишена вълна и нещо взе да ги тегли към Бога както мухи към мед.
След като новоизлюпената вдовица видимо се развесели и си тръгна с утешителя си, подпряна на ръката му, мъжете повишиха глас и заговориха за обичайните неща. Те решиха да сложат мраморен паметник на Святов в цял ръст.
С Таня се наканихме да си тръгнем и оставихме Лома да поменава до насита покойния си съратник.
Докато се прибирахме пеша, Таня ме държеше под ръка и непрекъснато въздишаше.
— Недей да страдаш чак толкова — казах й язвително аз.
— Нищо не разбираш — обиди се приятелката ми. — Все пак погребението с опело е по-вълнуващо. И пееха толкова жално, вече само така ще ги погребваме…
— Кого? — учудих се аз.
— Ами… — поколеба се малко Таня — кой е наред?
В средата на април една приятелка от училище ме покани на купон. Таня дойде с мен, макар да не беше поканена. Гостите бяха около петнадесет души, все солидни хора. Самата Люда вече от пет години работеше заедно с Таня в местната областна администрация и умело градеше кариера за себе си и за мъжа си. С нея се виждахме рядко, особено след като се омъжих за Лома, тъй като беше доста притеснително да го представям пред обществото. Но с Люда често си звъняхме по телефона и не губехме връзка помежду си.
Сред гостите ярко се открояваше един младеж с очила. Той носеше скъп костюм, белоснежна риза и златни ръкавели. Държеше се непринудено и по всичко личеше, че си знае цената. Аз попърхах малко с клепачи, тъй като бях свободна, в смисъл без благоверния си, а той се примъкна и седна до мен с намерението да ме забавлява. Таня се подхилваше в съседство.
Младежът се казваше Константин Николаевич, беше мил, остроумен и ми хареса. Издебнах момента и попитах Люда:
— Кой е този?
— Костя ли? Чувала си за него, фамилията му е Сердюков. Адвокат е. Дяволски ловък човек. В главата си носи не ум, а злато.
Бях чувала много за Сердюков, затова се зарадвах на запознанството си с него.
Таня продължаваше да се върти около мен и започна леко да ме дразни. Тя излъчваше някакво подозрително нетърпение и известно безпокойство. След около два часа не издържа и каза:
— Днес бях в една банка.
— По своя работа или по държавна? — проявих любопитство.
— По държавна, но не е грях да свършиш две работи наведнъж, ако ще имаш полза от това.