Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
— Я си върви вкъщи, какво се влачиш насам-натам посред нощ…
— Ломе, ти си грубиян. Как можеш да се държиш така с една дама?
Таня се обиди и си отиде.
— Защо се беше домъкнала? — попита мъжлето ми, когато вратата зад нея се затвори.
— Просто така — свих рамене аз.
— Аха. А защо очите ти са червени? — Докато се чудех какъв по-смислен отговор да му дам, Лома стовари юмрука си по масата и попита: — Да не би твоят тъпкач да се е появил? Да не би да му е домъчняло за теб?
Подскочих от изненада. Лома изглеждаше страховито и стоеше прав със злобна мутра и стиснати юмруци. Преобразяването му от мило помиярче във вбесен доберман беше толкова скорострелно, че се смутих.
— Чуваш ли какво те питам? — изкрещя той. — Да не си си глътнала езика?
Когато Лома изпаднеше в бяс, дори страничните наблюдатели трудно преживяваха гледката, а пък аз не бих пожелала и на врага си да бъде обект на буйния му гняв. А сега, ако се съдеше по кървясалите му очи и изкривената му физиономия, на мен ми предстоеше да бъда едновременно и зрител, и обект.
— Гена — изчуруликах, но той не пожела да ме чуе.
— Какво ти надрънка тая, че те изби на рев?
В този момент сериозно се изплаших, разревах се и от глупост изтърсих:
— Искам дете, а не става…
Лома се вцепени и облещи очи, но отпусна юмруците си. Аз се настаних във фотьойла, бършейки сълзите си и въздишайки тежко.
— Ладенце — потътри се той към мен с вид на пребито куче. — Какво значи това, кажи де? Погледни ме… Слънчице мое… Намерила си на кого да се оплакваш от живота, а аз за какво съм ти?
Прегърнах любимия си и зарових глава във врата му.
— Това са си наши работи, исках да се посъветвам с нея…
— Никаква файда няма от твоята Таня. Лада, ама нали ти такова… пиеш хапчета.
— Отдавна вече не ги пия — излъгах нагло аз.
— Не си пълни главата с глупости. Ходи ли на лекар?
— Ходих.
— И какво ти казаха?
— Че всичко е наред.
— Това е добре. За себе си със сигурност зная, че всичко е наред, тъй че престани да ревеш. Ще имаш дете, ако ще да пукна.
Естествено Лома веднага се зае да демонстрира готовността си да стане баща, а аз тихомълком се радвах. Понеже напълно вярвах на Таня и щом тя бе казала, че ще стана вдовица, значи вече можех да си шия черна рокля.
Отнасях се с особена нежност към любимия си, докато всеки божи ден очаквах кончината му. Щеше ми се да му доставя удоволствие, да го обградя с грижи и изобщо да го направя щастлив за последно. С вид на завършен идиот Лома непрестанно дърдореше за бъдещите ни деца и нашата нова къща. Слушах го с усмивка и си мислех, че новата му „къща“ ще бъде леко тясна за него, но пък за сметка на това много по-сигурна и устойчива. Лично щях да се погрижа за това.
Избрах си рокля и установих, че ще изглеждам възхитително в ролята на вдовица. Всеки ден се обаждах на Таня и я молех да побърза. В края на април тя дойде при мен и ми каза още от вратата:
— Утре.
— Наистина ли? — възкликнах аз, боейки се да повярвам на щастието си.
— Парите са доста…
— Ще платя колкото поискат… Таня, какво ли щях да правя без теб? — подмазвах й се, прегръщайки я.
— И аз това се чудя… Положението е следното: когато утре Лома тръгне за кантората, стрелецът ще го чака до супермаркета в дванадесет часа. Погрижи се да излезе навреме от къщи и иди да купиш венец.
— Не мога да повярвам… — разсмях се аз и се завъртях из стаята. Таня гледаше неодобрително.
— За теб, разбира се, бих влязла в огън и вода и изобщо където кажеш, но човек не бива да се отнася така със съпруга си.
— Млъкни! — креснах, сетне прегърнах приятелката си и й обещах: — Ще погребем любимия ми и ще заживеем като в приказките…
Таня само махна с ръка.
Цяла нощ не спах и се виждах като вдовица. Лома похъркваше до мен, мляскаше с уста и се притискаше. „Наистина ли няма да го има утре? Прекрасно…“ Включих нощната лампа и погледнах Лома. Повече нямаше да видя тази тъпанарска физиономия и нямаше да чуя гласа му с глупашките трели. „Ладенце“ — казах си наум с неговата интонация и се разсмях. Разплатата последва моментално. Лома се събуди.
— Какво става, Лада?
— Липсваше ми — усмихнах се. Лома се изхили и се завря при мен, а пък аз си помислих: „Добре, гадино, направи си кефа за последен път“.